Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

Докато гледам Младенеца с присвити очи, осъзнавам, че ме нападнаха, защото проклех Бог, затова започвам да се моля и да се извинявам. Разбирам какво ми казва Бог — трябва още да поработя над характера си, преди да ми позволи да сложа край на изпитателния срок.

Пулсът ми тупти толкова силно в ушите, че даже не чувам отварянето на входната врата и приближаващия се по верандата мъж.

— К’во правиш с яслите на леля Джасмин? — пита ме мъжът.

И когато се обръщам, Бог ми дава знак, че е приел извинението.

Когато доведоха Дани на лошото място, той не говореше. Също като мен, а и като всички останали, и той имаше белег, но неговият беше много по-голям и на тила — ярка розова резка в афроприческата му. Около месец той само си седеше на стола до прозореца на стаята, а терапевтите идваха и си отиваха обезсърчени. Ние с момчетата се отбивахме да го поздравим, но докато му говорехме, Дани продължаваше да зяпа през прозореца, та го мислехме за един от онези хора с толкова тежка мозъчна травма, дето си остават зеленчуци до края на живота — малко като съквартиранта ми Джаки. След около месец обаче Дани започна да яде в столовата заедно с нас, посещаваше музикалните сеанси и груповата терапия и дори отиде на няколко организирани екскурзии до магазинчетата на пристанището и мачовете на „Ориълс“ на „Камдън ярдс“. Очевидно разбираше какво му се говори и беше съвсем нормален. Просто не говореше.

Не помня колко време отне, но след време Дани проговори, а аз се случих първият, с когото заговори.

Едно момиче от някакъв тузарски колеж в Балтимор дойде, за да пробва с нас нещо, наречено „нетрадиционно лечение“. Трябваха й доброволци за сеансите, защото още не беше истински терапевт. Отначало се отнесохме скептично, но когато тя дойде да ни убеждава, бързо ни спечели с момичешката си фигура и сладко, невинно лице. Беше много мила и доста привлекателна, така че всички правехме каквото ни каже с надеждата да остане — всички пациенти в лошото място бяха мъже, а сестрите бяха супер грозотии.

През първата седмица студентката ни караше да се оглеждаме в огледало, за да се опознаем: струваше ни се доста идиотско. Казваше неща от рода на: „Изучавайте носа си. Гледайте го, докато наистина го опознаете. Гледайте как мърда, когато вдишате дълбоко. Оценете чудото на дишането. Сега вижте езика си. Не само върха, но и отдолу. Изучавайте го. Помислете за чудото на вкуса и говора“.

Но един ден ни раздели на случайни двойки, накара ни да седнем един срещу друг и да се вгледаме в очите на партньора си. Настояваше да го правим дълго време — беше доста откачено, защото в стаята цареше пълна тишина, а и обикновено мъжете не се гледат продължително в очите. После тя ни каза да си представим, че партньорът ни е някой, който ни липсва, или когото в миналото сме наранили, или роднина, с когото не сме се виждали от дълги години. Каза ни да търсим този човек в очите на партньора си, докато той не се появи пред нас.

Продължителното взиране в чужди очи се оказа нещо доста силно. Ако не ми вярвате, опитайте сами.

Естествено, започнах да виждам Ники, което беше странно, защото гледах в очите Дани, а Дани е сто и деветдесетсантиметров афроамериканец и ни най-малко не прилича на бившата ми жена. И въпреки това докато зениците ми бяха приковани в неговите, сякаш гледах право в очите на Ники. Аз пръв заплаках, но ме последваха и други. Студентката дойде при нас, каза ми, че съм смел и ме прегърна, което беше мило. Дани не каза нищо.

Същата нощ се събудих от грухтенето на Джаки. Когато отворих очи, ми трябваха няколко секунди да се осъзная и после зърнах Дани, надвесен над мен.

— Дани?

— Името ми не е Дани.

Гласът му ме уплаши, защото не очаквах да проговори, особено при положение че откакто дойде, не бе изричал нито дума.

— Името ми е Мад Нипър.

— Какво искаш? — попитах. — Защо си в стаята ми?

— Само исках да ти кажа уличното си име, за да станем приятелчета. Но сега не сме на улицата, така че можеш да продължиш да ми викаш Дани.

И с тези думи Дани излезе от стаята, а Джаки спря да грухти.

Всички в лошото място доста се стреснаха, когато на другия ден Дани започна да говори. Докторите смятаха, че са постигнали пробив, но не беше така. Дани просто бе решил да проговори. Наистина станахме приятелчета и правехме всичко в лошото място заедно, включително и фитнес. И малко по малко узнах историята на Дани.

Той бил изгряващ рапър от Северна Филаделфия под името Мад Нипър и току-що бил подписал договор с „Тъфър Трейд“, малка звукозаписна компания от Ню Йорк. Пеел в клуб в Балтимор, когато избухнала свада и някак — Дани често променяше подробности от историята, та не мога да кажа със сигурност как е станало — го ударили по тила с лост, закарали го на пристанището и го хвърлили във водата.