Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

Дани най-често твърдеше, че група балтиморски рапъри, които трябвало да пеят след Мад Нипър, го поканили да пушат трева в уличката зад клуба, но когато излязъл, другите рапъри почнали да му правят проблеми, задето пеел в техния квартал. А когато се оправдал с по-големите си продажби, всичко угаснало и той умрял — вярно е: в картона му пише, че няколко минути бил мъртъв, преди парамедиците да успеят да го съживят.

За късмет на Дани някакъв човек чул плясъка на Мад Нипър във водата, успял да го измъкне веднага щом рапърите си тръгнали и повикал помощ. Дани твърди, че солта във водата поддържала мозъка му жив, но не разбирам как точно, особено след като го хвърлили в мръсното пристанище, а не в океана. След операция за отстраняване на частици от черепа му от мозъка и дълъг престой в болница, докарали Дани в лошото място. Най-страшното било, че загубил способността си да рапира — просто вече не можел да измисля текста, поне не толкова бързо колкото преди — затова дал обет за мълчание, който нарушил чак след дългото взиране в очите ми.

Веднъж попитах Дани кого е видял в очите ми и той отговори: леля Джасмин. Поисках да знам защо е видял точно леля си Джасмин и той ми разказа, че тя го отгледала, докато станал мъж.

— Дани? — промълвявам на колене пред яслите.

— Кой си ти?

— Пат Пипълс.

— Белия Пат от Балтимор?

— Да.

— Как?

— Не знам.

— Окървавен си. Какво е станало?

— Бог ме наказа, но после ме доведе тук.

— Как си разгневил Бог?

— Проклех го, но после му се извиних.

— Ако наистина си Пат Пипълс, как ми е името?

— Мад Нипър, известен и като Дани.

— Вечерял ли си?

— Не.

— Обичаш ли шунка?

— Да.

— Искаш ли празнична вечеря с нас с леля Джасмин?

— Добре.

Дани ми помага да се изправя и когато влизам с куцане в дома на леля Джасмин, надушвам аромата на борови иглички и печена шунка, и сок от ананас. Има малка елха, украсена с пуканки и шарени блещукащи светлинки, на полицата над фалшива камина са окачени два чорапа в зелено и червено, а по телевизията върви мачът между Орлите и Каубоите.

— Седни — поканва ме Дани. — Чувствай се като у дома си.

— Не искам да ви изцапам дивана с кръв.

— Покрит е с найлон, не виждаш ли?

Поглеждам — диванът наистина е опакован в найлон, затова се свличам на него и гледам как Орлите печелят, което ме изненадва, защото Далас бяха фаворити.

— Липсваше ми — казва ми Дани и сяда до мен. — Даже не се сбогува, като си тръгна.

— Мама дойде да ме вземе, докато ти беше на музикален сеанс. Кога излезе от лошото място?

— Едва вчера. За добро поведение.

Поглеждам приятеля си и виждам, че говори сериозно.

— Значи вчера си излязъл от лошото място и аз съвсем случайно изтичвам до квартала ти, обират ме на твоята улица и след това намирам къщата ти?

— Май да — кимва Дани.

— Това е чудо, не мислиш ли?

— На Коледа стават чудеса, Пат. Всеки я знае тая тъпотия.

Но преди да успеем да си кажем нещо повече, една дребничка, сериозна на вид жена с големи очила с черни рамки влиза в дневната и започва да пищи:

— О, Боже Господи! Исусе!

Опитвам се да убедя леля Джасмин, че съм добре, но тя се обажда на 911 и след малко се озовавам в линейка към болница „Джърмантаун“.

Пристигаме в спешното, леля Джасмин се моли за мен и крещи на много хора, докато не ме настаняват в единична стая, където ми свалят дрехите и ми почистват раните.

Слагат ме на системи, а аз разказвам на полицая какво стана.

Рентгенът разкрива фрактури в пищяла и бедрената ми кост, а междувременно майка ми, Кейтлин и Джейк пристигат. Поставят крака ми в бял гипс — започва от петата и свършва точно под хълбока.

Искам да се извиня на Дани и леля Джасмин, задето им съсипах коледната вечеря, но мама ми казва, че са си тръгнали скоро след като тя пристигнала, от което по някаква причина ми става много тъжно.

Когато най-после ме пускат да си вървя, една сестра слага морав чорап на босите ми пръсти и ми дава патерици, но Джейк ме бута в инвалидна количка до БМВ-то си. Заради гипса се налага да седна странично на задната седалка с крака в скута на мама.

Пътуваме през Северна Филаделфия в мълчание, но когато излизаме на магистрала „Шуйлкил“, Кейтлин подхвърля:

— Е, поне никога няма да забравим тази Коледа.

Тя се шегува, но никой не се засмива.

— Защо никой не ме пита какво търсех в Северна Филаделфия? — питам.

След дълга пауза мама отговаря:

— Тифани ни се обади от уличен телефон и ни каза всичко. Карахме из Северна Филаделфия и те търсехме, когато от болницата са се обадили на баща ти. Той звънна на мобилния на Джейк и ето ни тук.