Мэтью Квик: Наръчник на оптимиста

Не е нужно да вдигам глава, за да разбера, че мама отново е дошла на изненадващо посещение. Лятно време ноктите на краката й винаги са розови, а и разпознавам кожените й сандали с десен на цветя; купи си ги предишния път, когато ме измъкна от лошото място и ме заведе в мола.

Майка ми пак ме заварва да тренирам по халат в двора без никакъв надзор и аз се подсмихвам, защото съм сигурен, че ще вдигне скандал на д-р Тимбърс за това какъв е смисълът да съм въдворен, щом ще ме оставят сам по цял ден.

— Колко лицеви опори смяташ да правиш, Пат? — пита мама, когато, без да отроня и дума, започвам нова серия от сто.

— Ники… харесва… мъже… с изваяни… тела — отвръщам й, като процеждам по една дума след всяка лицева опора и усещам соления вкус на потта, стичаща се в устата ми.

Августовската мараня е гъста, идеална за изгаряне на мазнини.

Близо минута мама просто стои и ме гледа, а след това направо ме поразява. Гласът й леко потреперва, когато пита:

— Искаш ли днес да се прибереш с мен?

Спирам да правя опори, вдигам очи към лицето на майка ми, примижавам срещу бялото обедно слънце… и веднага разбирам колко сериозно говори: изглежда разтревожена, сякаш съзнава, че прави грешка. Мама винаги добива този вид, когато говори решително. Иначе, не е ли разстроена или уплашена, приказва часове наред, без да млъкне.

— Стига да обещаеш да не тръгнеш пак да търсиш Ники — добавя тя, — може най-после да си дойдеш вкъщи и да поживееш при нас с баща ти, докато ти намерим работа и те устроим в собствен апартамент.

Връщам се към лицевите опори, приковал поглед в лъскавата черна мравка, която мъкне стръкче трева точно под носа ми, но с периферното зрение мяркам как потта се стича от лицето ми по земята.

— Пат, само кажи, че ще се прибереш с мен, и аз ще ти готвя, и ще ходиш на гости на старите си приятели, и най-после ще започнеш да си нареждаш живота. Моля те. Трябва ти да го поискаш. Ако ще и само заради мен, Пат. Моля те.

Бързи лицеви опори, мускулите ми се стягат, растат — болка, жега, пот, промяна.

Не искам да оставам в лошото място, където никой не вярва, че иззад облаците ще се покажат слънчеви лъчи, където никой не вярва в любовта и в добрия край и където всички ми казват, че Ники нямало да хареса новото ми тяло, пък и изобщо нямало да иска да ме види, когато дойде краят на изпитателния срок. Но и се боя, че хората от стария ми живот няма да бъдат така ентусиазирани, колкото се мъча да бъда аз в момента.

И все пак, ако искам изобщо да си подредя мислите, трябва да се махна от потискащите лекари и грозните сестри с безкрайните им хапчета в картонени чашки. Много по-лесно ще ми бъде да надхитрям мама, отколкото докторите, затова скачам на крака и казвам:

— Ще дойда да живея при вас, но само докато изпитателният срок приключи.

Мама отива да подпише документите, а аз си вземам един последен душ в стаята и после натъпквам в сака всички дрехи и снимката на Ники. Казвам чао на съквартиранта си, Джаки, който, както винаги, само лежи на леглото си и ме гледа втренчено, а лигите се стичат по брадичката му като бистър мед. Горкичкият Джаки с неговата рядка косица, безформена глава и хилаво телце. Коя ли жена би го обикнала?

Той премигва срещу ми. Приемам го за „довиждане и късмет“, така че и аз му мигвам — и с двете очи, понеже искам да му кажа: „двойно по-голям късмет на теб, Джаки“. Той май ме разбира, защото изгрухтява и си удря рамото в ухото, както прави винаги, когато схване какво му се казва.

Другите ми приятели са на сеанс с релаксираща музика, но аз никога не го посещавам, понеже лекият джаз понякога ме ядосва. Минава ми през ума, че може би е редно да се сбогувам с хората, които ми пазеха гърба, докато бях заключен тук, затова надзъртам през прозореца на музикалната стая и виждам моите момчета насядали по турски върху пурпурни килимчета за йога, подпрели лакти на коленете си, притиснали длани пред лицата си, затворили очи. За щастие, благодарение на стъклото, лекият джаз не стига до ушите ми. Приятелите ми изглеждат наистина отпуснати — в мир със себе си, така че решавам да не прекъсвам сеанса им. Пък и мразя сбогуванията.

Д-р Тимбърс ме чака в бялата си престилка, когато отивам при майка ми във фоайето. Между кушетките и креслата се спотайват три палми, все едно лошото място се намира в Орландо, а не в Балтимор.