Мэтью Квик: Наръчник на оптимиста

Казвам на майка ми, че ако крадецът се върне, ще му пръсна капачките и ще го смажа от бой, а тя отвръща:

— Не се и съмнявам.

През първата ми седмица вкъщи с баща ми не си продумваме. Не е кой знае колко изненадващо, като се има предвид, че той все работи — областен управител е на „Биг фудс“ в Южен Джърси. Ако не е на работа, татко се затваря в кабинета си и чете исторически романи, най-вече за Гражданската война. Според мама му трябвало време да свикне с присъствието ми в къщата и аз охотно му го давам, особено след като и без това малко ме е страх да говоря с татко. При единственото му посещение в лошото място ми се разкрещя и наговори доста гадни неща за Ники и за слънчевите лъчи като цяло. Естествено, срещам татко по коридорите на къщата ни, но той не ме поглежда, когато се разминаваме.

Ники обича да чете и понеже винаги е искала и аз да чета интелектуални книги, започвам да го правя, най-вече за да съм в състояние да участвам в разговорите на вечеря. Навремето се налагаше да си мълча пред интелигентните приятели на Ники, всички до един учители по английска литература. Според тях аз съм неграмотен палячо — така ме нарича един от приятелите й винаги когато му се подигравам, задето е толкова ситен.

— Аз поне не съм неграмотен палячо — подхвърля ми Филип, а Ники се смее с цяло гърло.

Мама има карта за библиотеката и ми взема книги сега, като съм си вкъщи, и ми е разрешено да чета каквото ми скимне, без първо да питам д-р Тимбърс — между другото същински фашист по отношение на книгите и забраняването им. Започвам с „Великият Гетсби“ и го изчитам само за три нощи.

Най-хубавата част е уводът, в който се казва, че в романа се говори най-вече за времето и как човек не може да го откупи обратно — точно същото изпитвам и аз по отношение на тялото си и тренировките, но пък от друга страна, имам чувството, че до неизбежното ми събиране с Ники остава неопределено време.

Когато прочитам самия роман — как Гетсби обича Дейзи толкова много, но не може да бъде с нея, колкото и да се старае — ми идва да разкъсам книгата и да се обадя на Фицджералд да му кажа, че историята му е тотално сбъркана, макар да съм наясно, че Фицджералд сигурно е умрял. Особено когато застрелват Гетсби в басейна му, когато решава да поплува за първи път за цялото лято, а Дейзи дори не отива на погребението му, Ник и Джордан се разделят, а накрая Дейзи си остава с онзи расист Том, чието сексуално желание на практика убива една невинна жена, тогава ми става ясно, че Фицджералд никога не си е направил труда да погледне облаците по залез-слънце — защото, повярвайте ми, в тази книга иззад облаците не се показва и един слънчев лъч.

Разбирам обаче защо Ники харесва този роман — написан е толкова добре. Но това, че го харесва, сега ме кара да се тревожа, че тя може би не вярва в слънчевите лъчи — нали все разправя, че „Великият Гетсби“ е най-великият роман, писан от американец, а пък той завършва толкова тъжно. Едно е сигурно — Ники ще се гордее с мен, когато й кажа, че най-после съм прочел любимата й книга.

А ето и още една изненада: ще прочета всички романи от учебната й програма по американска литература, само за да я накарам да се гордее, да й покажа, че нещата, които тя обича, наистина ме интересуват и че полагам големи усилия да спася брака ни, особено след като вече ще мога да разговарям с надутите й интелектуални приятели и да казвам неща от рода на: „Аз съм на трийсет. С пет години съм надхвърлил възрастта, в която мога да се самозалъгвам и да му викам чест“, както казва Ник към края на прочутия роман на Фицджералд. Репликата е подходяща и за мен, понеже аз също съм на трийсет, така че когато го кажа, ще звуча супер умно. Сигурно ще си приказваме по време на вечеря и цитатът ще накара Ники да се усмихне и да се засмее, защото ще бъде изненадана, че изобщо съм чел „Великият Гетсби“. Това е част от плана ми — да вметна репликата много ловко, когато тя най-малко очаква да „пусна знания“ — още една от фразите на моя чернокож приятел Дани.

Боже, нямам търпение.

По обед мама прекъсва тренировката ми, като слиза по стълбите към сутерена и ми напомня за часа при д-р Пател. Питам дали не мога да отида вечерта, след като приключа с упражненията за деня, но тя заплашва, че ще ме върнат в лошото място в Балтимор, ако не си спазвам часовете при д-р Пател, и дори се позовава на решението на съда — ако не й вярвам, мога да прочета документите.