Мэтью Квик: Наръчник на оптимиста

Преди да си тръгна, Клиф ми обяснява, че ще смени лекарствата ми и това можело да доведе до нежелани странични ефекти, затова незабавно да съобщавам на майка ми за всякакъв дискомфорт, безсъние, безпокойство и тем подобни — защото можело да му отнеме известно време да налучка правилната комбинация от лекарства — и аз му обещавам да го направя.

По пътя към вкъщи споделям с майка си, че наистина харесвам д-р Клиф Пател и имам надежди за терапията. Благодаря й, задето ме измъкна от лошото място — много по-вероятно е Ники да дойде до Колингсуд, отколкото в психиатрично заведение. Като чува това, мама заплаква. Много странно. Даже отбива от шосето, опира глава на волана и, без да изключва двигателя, плаче дълго, подсмърча, трепери и се вайка. Аз я галя по гърба както тя мен в кабинета на д-р Пател, когато чух онази песен, и след десетина минути тя просто спира да плаче и ме закарва у дома.

Тренирам до късно вечерта, за да наваксам за часа, прекаран при Клиф, а когато си лягам, баща ми е все така затворен в кабинета си и така минава още един ден, без да съм говорил с него. Струва ми се странно да живееш в една къща с някого, с когото не можеш да разговаряш — особено ако става дума за баща ти — и от тази мисъл леко се натъжавам.

Мама не е ходила до библиотеката и нямам нищо за четене. Затова затварям очи и си мисля за Ники, докато накрая тя се пренася заедно с мен в сънищата — както винаги.

Да, наистина вярвам в слънчевите лъчи, най-вече защото ги виждам почти всеки ден, когато излизам от сутерена, нахлузвам си през главата чувал за боклук — торсът ми е увит в найлон, за да се потя повече — и отивам да тичам. Винаги се стремя след десетте часа фитнес да правя петнайсеткилометровия си крос по залез-слънце, така че накрая да тичам на запад покрай игрищата в Найтс Парк, където като дете играех бейзбол и футбол.

Докато тичам през парка, гледам към небето, за да видя какво има да ми предложи денят като предсказание.

Ако слънцето е скрито зад облаци, все се прокрадва по някой лъч, който да ми напомня да продължавам напред, защото знам, че макар и сега положението да изглежда мрачно, жена ми скоро ще се върне. Светлината по ръба на пухкавите сиво-бели кълба ме наелектризира. (Винаги можеш да възпроизведеш този ефект, като сложиш ръка на няколко сантиметра от електрическа крушка и следиш контурите на ръката си с очи, докато временно ослепееш.) Боли ме да гледам облаците, но и ми помага — както повечето неща, които ти причиняват болка. Затова трябва да тичам — и докато дробовете ми изгарят и гърбът ми се бори с чувството за забито в него острие, и мускулите на краката ми се втвърдяват, и сантиметърът увиснала кожа на кръста ми се полюшва, имам чувството, че съм извършил покаянието си за този ден и може би Бог ще е достатъчно доволен от мен и ще ми помогне. Сигурно точно затова цяла седмица ми показваше все интересни облаци.

Откакто жена ми поиска да се разделим за известно време, отслабнах с над двайсет килограма. Според майка ми скоро ще тежа колкото в гимназията, когато играех футбол — колкото и когато се запознах с Ники. Все си мисля, че може би се е разстроила, задето напълнях толкова през петте години на брака ни. Как само ще се изненада, когато изпитателният срок приключи и ме види толкова мускулест!

Ако по залез-слънце няма облаци — както стана вчера — погледна ли към небето, оранжево зарево пронизва черепа ми, заслепен съм. Това е почти също толкова хубаво, защото и то ме изгаря и кара всичко да изглежда божествено.

Докато бягам, винаги си представям, че тичам към Ники и така сякаш намалявам времето до срещата ни.

Всяка година Ники прави един голям урок за Хемингуей, затова моля за някой от по-хубавите му романи.

— Нека има любовна история, ако може. Трябва да уча много за любовта, за да бъда по-добър съпруг, когато Ники се върне — обяснявам на мама.

Майка ми се прибира от библиотеката и казва, че според библиотекаря „Сбогом на оръжията“ била най-хубавата любовна история от Хемингуей. Нетърпеливо разтварям книгата и още докато прелиствам първите страници, усещам как поумнявам.

Докато чета, си отбелязвам подходящи за цитиране реплики, та да мога следващия път „да пусна знания“ пред интелигентните приятели на Ники. Ще подхвърля на очилатия Филип: „Нима един необразован палячо ще знае тази реплика?“. И после ще пусна много ловко нещо от Хемингуей.