Мэтью Квик: Наръчник на оптимиста

— Наслаждавай се на живота — напътства ме той с вечното си въздържано изражение и ми стиска ръката.

— Да, веднага щом изпитателният срок приключи — отвръщам аз и лицето му така повяхва, все едно съм заявил намерението си да убия жена му Натали и трите им русокоси момиченца — Кристен, Джени и Беки. Той не вярва ни най-малко в слънчевите лъчи иззад облаците и смята, че работата му е непрестанно да проповядва апатия, негативизъм и песимизъм.

Но аз се погрижих да разбере до каква степен са се провалили опитите му да ме зарази с депресиращата си житейска философия, както и че ще чакам с нетърпение края на изпитателния срок. Казвам на д-р Тимбърс:

— Ще си гледам кефа — фразата, с която Дани, единственият ми чернокож приятел в лошото място, смяташе да се сбогува с д-р Тимбърс при напускането си. Малко ми е неудобно, задето откраднах финалната реплика на Дани, но пък тя произведе ефект — сигурен съм, защото д-р Тимбърс стисна очи, все едно съм го фраснал в корема.

Майка ми ме извежда от Мериленд и докато кара през Делауер, покрай всички онези ресторантчета за бързи закуски и минимолове, ми обяснява, че д-р Тимбърс не искал да ме пуска от лошото място, но с помощта на няколко адвокати, както и на терапевта на нейна приятелка — човекът, който ще бъде моят нов терапевт — спечелила правната битка и успяла да убеди някакъв съдия, че ще може да се грижи за мен у дома, и аз й благодаря.

На „Делауер мемориал бридж“ мама се взира в мен и пита дали искам да се оправя. Казва:

— Ти искаш да оздравееш, нали , Пат?

Аз кимвам и отговарям:

— Да.

А след това вече сме си в Ню Джърси и летим по магистрала 295.

Докато караме по Хадън авеню към сърцето на Колингсуд, родния ми град, виждам колко различно изглежда главната улица: толкова много нови бутикови магазини, нови скъпи ресторанти и добре облечени непознати, крачещи по тротоарите, че вече се чудя дали това наистина е родният ми град. Ставам неспокоен и започвам да дишам тежко, както ми се случва понякога.

Мама ме пита какво ми е и когато й обяснявам, тя отново обещава новият ми терапевт, д-р Пател, да ме вкара в релси за нула време.

Пристигаме вкъщи и аз веднага слизам в сутерена. Сякаш е Коледа: намирам лежанката, която майка толкова пъти ми е обещавала; и стойката с тежестите, и велоергометъра, и гирите, и уреда „Стомах мастър 6000“ — бях го видял на телешопинга и жадувах за него още откакто се озовах в лошото място.

— Благодаря, благодаря, благодаря! — викам на мама и я прегръщам силно, чак я отделям от пода и я завъртам във въздуха.

Пускам я, а тя се усмихва:

— Добре дошъл у дома, Пат.

Захващам се за работа нетърпеливо: редувам серии вдигания от лежанка, сгъвания на дъмбели, коремни преси на „Стомах мастър 6000“, повдигания на краката, клекове, часове на велоергометъра, хидратиращи сеанси (опитвам се да пия по петнайсет литра вода на ден, като без спиране приемам H 2O от специална чаша за интензивна хидратация), а след това пиша — най-вече ежедневни записки като тези, така че Ники да може да прочете за живота ми и да знае какво точно съм преживял от началото на изпитателния срок. (Заради лекарствата в лошото място паметта взе да ми изневерява, затова започнах да си записвам всичко, случило ми се през деня, за да не забравя какво да кажа на Ники, когато изпитателният срок приключи, да я запозная с живота си. Но преди да се прибера вкъщи, лекарите в лошото място конфискуваха всичките ми записки, така че трябваше да започна отначало.)

Най-накрая излизам от сутерена и забелязвам, че всичките ми снимки с Ники са свалени от стените и от полицата над камината.

Питам майка ми къде са отишли снимките. Тя ми разказва как няколко седмици преди да се прибера обрали къщата ни и откраднали всички снимки. Питам я защо му е на взломаджията да краде снимките ми с Ники и тя обяснява, че били в много скъпи рамки.

— А защо крадецът не е взел и другите семейни снимки? — чудя се.

По думите на мама крадецът задигнал всички скъпи рамки, но тя пазела негативите на семейните портрети и изкарала нови.

— А защо не изкара наново моите с Ники? — настоявам аз.

Мама ми напомня, че негативите на снимките ми с Ники не са у нея — нали родителите на Ники бяха платили сватбените снимки и бяха дали на майка ми само копия от онези, които харесала. Колкото до останалите ни снимки, Ники ги била давала на майка ми и, ами точно сега не поддържала връзка с Ники и семейството й заради изпитателния срок.