Мэтью Квик: Наръчник на оптимиста

Но романът не е нищо повече от измама.

През цялото време се надяваш разказвачът да преживее войната и да прекара живота си в блаженство с Катрин Баркли. Той оцелява през какви ли не опасности — дори го взривяват — и накрая бяга в Швейцария с бременната Катрин, която обича толкова силно. Известно време живеят в планината, влюбени и щастливи.

Хемингуей трябваше да спре дотук — хората заслужаваха този слънчев лъч, след като се пребориха и оживяха през ужасната война.

Но не.

Вместо това е измишльотил възможно най-лошия край: Катрин взема, че умира от кръвоизлив, а детето им е мъртвородено. Това е най-мъчителната развръзка, която съм срещал и вероятно някога ще срещна в книга, филм, та дори и по телевизията.

Накрая плача силно, отчасти за героите, но и задето Ники преподава тази книга на деца. Не мога да си обясня защо му е на някого да излага чувствителните тийнейджъри на такъв ужасен край. Защо просто не вземат да кажат на гимназистите, че борбата им да станат по-добри е безсмислена?

Признавам, за първи път от началото на изпитателния срок съм бесен на Ники, задето учи на такъв песимизъм. В скоро време няма да цитирам Хемингуей и никога няма да прочета друга негова книга. И ако беше жив, още сега щях да му напиша писмо и да го заплаша, че ще го удуша с голи ръце задето е толкова мрачен. Нищо чудно, че си е пръснал мозъка, както пише в увода.

Секретарката на д-р Пател изключва радиото още щом влизам в чакалнята. Става ми смешно, защото се мъчи да го прави небрежно, все едно няма да забележа. Докато внимателно завърта копчето, изглежда уплашена — като всички хора, които са виждали мой пристъп — сякаш не съм човешко същество, а някакъв див звяр.

След малко Клиф ме приема за втория ни сеанс и така ще бъде всеки петък през близкото бъдеще. Този път избирам кафявия цвят и двамата седим в кожените му кресла сред облаците и си приказваме колко много обичаме жените и „какъв купон са“ — това също е от изразите на Дани.

Клиф ме пита дали харесвам новите лекарства. Да — отговарям му, макар всъщност да не усетих какъвто и да било ефект, пък и вземах само около половината хапчета, които мама ми даваше през изминалата седмица — скривах по няколко под езика и ги изплювах в тоалетната, щом останех сам. Той ме пита дали съм изпитал някакви нежелани странични ефекти — задъхване, липса на апетит, сънливост, желание за убийство или самоубийство, безсилие, безпокойство, сърбеж, диария — и аз отговарям на всичко с не.

— Ами халюцинации? — пита той и лекичко се навежда към мен с присвити очи.

— Халюцинации? — повтарям.

Свивам рамене — не знам да съм халюцинирал; той обяснява, че ако бях, щях да знам.

— Кажи на майка си, ако видиш нещо странно или страшно — напомня ми той, — но не се безпокой, сигурно няма да получиш халюцинации. Много малък процент пациенти халюцинират при тази комбинация от лекарства.

Кимвам и обещавам да съобщя на майка, ако халюцинирам, но не вярвам да ми се случи, каквито и лекарства да вземам, особено като знам, че той не би ми дал ЛСД или нещо подобно. Разни по-слаби хора сигурно се оплакват от лекарствата си, но аз не съм слаб и владея ума си.

В сутерена съм и се хидратирам през триминутната си почивка между коремните преси на „Стомах Мастър 6000“ и упражненията за крака на лежанката. Изведнъж долавям ухание на масло, което няма как да сбъркам — рачешките закуски на майка ми; направо ми потичат лигите.

Толкова обичам рачешки закуски, че зарязвам упражненията, влизам в кухнята и заварвам майка ми не само да пече рачешки закуски (които представляват рачешко месо с масло и кашкавал върху английски мъфини), но и да приготвя домашната си пица с три вида месо — кюфте, салам и пилешко, както и от онези пикантни крилца, дето ги взема от „Биг Фудс“.

— По какъв случай правиш рачешки закуски? — питам я, изпълнен с надежда, защото помня, че ги печеше, само когато имахме гости.

Ники ги обожава и ако й предложиш, би омела и пълен поднос, а после на път за вкъщи ще се оплаква колко дебела се чувства, защото е яла твърде много. Едно време, когато бях груб, й казвах, че не желая да слушам оплакванията й всеки път като преяде. Но следващия път, когато Ники прекали с рачешките закуски, ще й кажа, че изобщо не е яла много и тъй или иначе е твърде слаба; и даже напротив — трябва да качи някой и друг килограм, защото обичам жените да изглеждат женствено, а не като „Госпожица Шест часа — една стрелка нагоре и една надолу“ — друг израз, който научих от Дани.