Мэтью Квик: Наръчник на оптимиста

— Вижда ли се от „Вет“? — питам.

— „Вет“ вече го няма — отвръща Джейк.

— Няма го? — Възкликвам. — Как така го няма ?

— 21 март 2004. Седем сутринта. Срути се като картонена кула — продумва баща ми, без да ме поглежда, и отхапва оранжево парче месо от пилешко крилце. — Преди две години.

— Какво?! Та аз ходих на „Вет“ миналата… — млъквам, защото започва леко да ми се повдига и да ми се вие свят. — Коя година каза?

Баща ми понечва да отговори, но майка го прекъсва:

— Много неща се промениха, докато те нямаше.

И все пак отказвам да повярвам, че „Вет“ е разрушен, дори и след като Джейк донася лаптопа си от колата и ми показва видео с взривяването на стадиона. „Ветеранс стейдиъм“ — на който викахме „бетонната поничка“ — се срутва като редица домино, екранът се изпълва със сив прах, и докато наблюдавам как сградата рухва, сърцето ми се къса, въпреки подозрението ми, че гледам компютърна анимация.

Като малък баща ми ме водеше на много филаделфийски мачове на „Вет“, да не говорим за всички мачове на Орлите с Джейк, затова ми е трудно да повярвам как така са унищожили този паметник на детството ми, докато съм бил в лошото място. Видеото свършва и моля мама да поговорим в другата стая.

— Какво ти е? — пита тя в кухнята.

— Д-р Пател ме предупреди, че от новите лекарства може да халюцинирам.

— Да, и?

— Май току-що видях на компютъра на Джейк как събарят „Ветеранс стейдиъм“.

— Миличък, това е вярно. Събориха го преди повече от две години.

— Коя година сме?

Тя се поколебава, но отговаря:

— Две хиляди и шеста.

Значи съм на трийсет и четири и изпитателният срок е продължил четири години. Невъзможно.

— Откъде да знам, че не халюцинирам в момента? Откъде да знам, че не си халюцинация? Всички сте халюцинация! Всички до един!

Крещя — съзнавам го, но не мога да се сдържа.

Мама поклаща глава, посяга да ме погали по бузата, но аз отблъсквам ръката й и тя пак се разплаква.

— Колко време съм бил на лошото място? Колко? Отговори ми!

— Какво става? — провиква се баща ми. — Опитваме се да гледаме мача.

— Шшт! — изсъсква мама през сълзи.

— Колко време? — крещя.

— Хайде, Джини, кажи му! Давай! Рано или късно ще научи! — вика баща ми от хола. — Кажи му!

Сграбчвам мама за раменете и здравата я разтърсвам: чак главата й се клатушка, а аз крещя.

— Колко?

— Почти четири години — намесва се Джейк. Поглеждам през рамо и виждам брат си на вратата. — А сега пусни мама.

— Четири години? — засмивам се и свалям ръцете си от раменете на мама. Тя покрива устата си с длан, а очите й са пълни със съжаление и сълзи. — Защо се бъзикате с…

Чувам писъка на мама и усещам как тила ми се удря в хладилника и после — нищо.

Въобразявах си, че в Ню Джърси ще бъда в безопасност, защото не вярвах Кени Джи да може да напусне лошото място. Сега осъзнавам, че съм сглупил — Кени Джи е изключително талантлив и находчив, и могъщ противник.

Спя на тавана, защото там е страшна жега. Чакам нашите да си легнат, качвам се горе, изключвам вентилатора, пъхам се в стария си зимен спален чувал, закопчавам го до брадичката и топя килограмите. Вентилаторът не работи и температурата бързо се покачва; не след дълго спалният ми чувал се напоява с пот и чувствам как отслабвам. Правя го от няколко нощи, без да се случи каквото и да било странно и необичайно.

Тази вечер обаче както се потя ли, потя на тавана, внезапно долавям в мрака секси акорди на синтезатор. Стискам очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като си напомням, че само халюцинирам, както ме предупреди д-р Пател. Но Кени ми зашлевява шамар и когато отварям очи, го виждам на тавана на родителите си. Виждам къдравата му грива, обкръжена с ореол като на Исус. Перфектното чело, носа, вечно наболата брада и острата брадичка. Горните три копчета на ризата му са откопчани, за да се вижда малко от косматите му гърди. Мистър Джи може и да не изглежда зъл, но ме плаши повече от всяко друго живо същество.

— Как?! Как ме откри? — заеквам.

Кени Джи ми смигва и приближава лъскавия сопрано саксофон към устните си.

Разтрепервам се, макар да съм облян в пот.

— Моля те — простенвам аз, — остави ме на мира!

Но той си поема дъх и от сопрано саксофона прозвучават веселите тонове на „Сонгбърд“… аз се надигам в спалния чувал и без спиране удрям с длан малкия бял белег над дясната си вежда в опит да накарам песента да спре… бедрата на Кени Джи се полюшват пред очите ми… с всяка клетка на тялото си крещя: