Мэтью Квик: Наръчник на оптимиста

Следваме аромата на месо през елегантната им дневна и елегантната им трапезария до кухнята, където Вероника храни Емили. С изненада виждам, че тя далеч не е новородено бебе.

— Ханк Баскет пристигна — обявява Рони.

— Кой? — пита Вероника, но се усмихва, виждайки виното и цветята. — Pour moi?

За момент се взира в подутата ми буза, но не казва нищо, за което съм й благодарен. Подавам й подаръците от мама и Вероника ме целува по здравата буза.

— Добре дошъл у дома, Пат — с което тя ме изненадва, защото звучи искрено. — Поканих още един човек на вечеря, дано да нямаш нищо против — добавя. Намига ми и после вдига капака на единствената тенджера на котлона. Разнася се ухание на топъл доматен сос и босилек.

— Кого си поканила? — питам.

— Ще видиш — отвръща тя, без да вдига поглед от соса, който бърка.

Преди да успея да добавя още нещо, Рони взима Емили от високото й столче и я подканва:

— Запознай се с чичо Пат — прозвучава ми странно, докато не се усещам, че говори за мен.

— Кажи здравей на чичо Пат, Емили.

Емили ми махва с малката си ръчичка и аз я поемам в обятията си. Тъмните й очи изучават лицето ми и тя се усмихва като че ли одобрително.

— Пап — сочи носа ми малката.

— Виждаш ли колко умно е моето момиче, чичо Пат? — пита Рони и гали копринената черна косичка по главата на Емили. — Вече научи името ти.

Емили мирише на морковеното пюре, с което са омазани бузите й, преди Рони да ги избърше с мокра кърпичка. Трябва да призная, че Емили е сладко дете, и веднага ми става ясно защо Рони ми написа толкова много писма за дъщеря си и защо я обича толкова много. Замислям се как един ден и ние с Ники трябва да имаме деца и ми става толкова хубаво, че целувам Емили по челото, сякаш е бебето на Ники, а аз съм бащата. И после целувам челото на Емили отново и отново, докато тя започва да се киска.

— Бира? — предлага Рони.

— Не бива да пия, вземам лекарства и…

— Бира — повтаря Рони и след малко пием бира на верандата му, а Емили седи в скута на баща си и пие разреден ябълков сок от бутилка.

— Приятно е да пием заедно — Рони чуква бутилката си „Юнглинг“ в моята.

— Кой друг ще идва на вечерята?

— Тифани, сестрата на Вероника.

— Тифани и Томи? — питам, като си спомням съпруга на Тифани от сватбата на Рони и Вероника.

— Само Тифани.

— А Томи къде е?

Рони дълго отпива от бирата си, поглежда залязващото слънце и накрая съобщава:

— Томи почина преди известно време.

— Какво? — възкликвам, понеже не бях чул нищо за това. — Боже, съжалявам да го чуя.

— Гледай да не го споменаваш тази вечер, става ли?

— Разбира се — обещавам и отпивам няколко големи глътки от бирата си. — Как умря?

— Кой как е умрял? — пита женски глас.

— Здрасти, Тифани — поздравява Рони и внезапно до нас на верандата се материализира Тифани. Носи черна вечерна рокля, обувки на високи токчета и диамантена огърлица, а гримът и прическата й ми се струват прекалено перфектни — сякаш се престарава да изглежда привлекателно, както понякога правят старите жени. — Нали помниш Пат?

Изправям се и се ръкуваме. Става ми много странно от начина, по който Тифани ме поглежда в очите.

Прибираме се в къщата и след малко общи приказки с Тифани се оказваме сами в двата противоположни ъгъла на канапето в дневната, докато Вероника приключва с готвенето, а Рони слага Емили да спи.

— Много си хубава тази вечер — казвам, когато тишината започва да става неловка.

Преди изпитателния срок никога не правех комплименти на Ники и това, мисля, наистина нараняваше самочувствието й. Хрумва ми, че сега не пречи да се упражнявам да правя комплименти на други жени, така че да ми дойде естествено, когато Ники се върне. Но Тифани наистина изглежда добре, макар да се е престарала с грима. Тя е няколко години по-голяма от мен, но тялото й е във форма, а дългата й, черна коса е като коприна.

— Какво е станало с бузата ти? — пита Тифани, без да ме поглежда.

— Фитнес инцидент.

Тя не вдига поглед от ръцете си, скръстени на скута й. Ноктите й са кърваво червени.

— Къде работиш сега? — питам, въобразявайки си, че този въпрос не е рискован.

Тя сбърчва нос, все едно съм пръднал.

— Преди няколко месеца ме уволниха.

— Защо?

— Има ли знамение? — пита тя, след което става и отива в кухнята.

Допивам втората си бира и чакам Рони да се върне.

Вечерята е елегантна, има свещи и луксозни чинии, и сребърни прибори, но е доста неловко, защото ние с Тифани не обелваме и дума, а Вероника и Рони говорят за нас все едно ни няма.