Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

— Спри! Спри! Спри! Спри!

Краят на саксофона се навира в лицето ми и ме облива с лек джаз… чувствам как кръвта нахлува в челото ми… Солото на Кени Джи достига кулминацията си… бум, бум, бум, бум…

Майка ми и баща ми се мъчат да удържат ръцете ми, но аз крещя:

— Спрете тази песен! Спрете я! Моля ви!

Повалям мама на пода и татко ме ритва силно в корема, от което Кени Джи изчезва и музиката спира. Падам и се мъча да си поема дъх, татко скача на гърдите ми и ме удря с юмрук по бузата, мама се опитва да го издърпа, а аз плача като бебе; мама крещи на баща ми да престане да ме удря, той се маха, а тя ме уверява как всичко ще се оправи, нищо че баща ми ме удари по лицето с всичка сила.

— Това беше, Джини. Още утре сутрин да е обратно в болницата — казва баща ми и затрополява надолу по стълбите.

Трудно ми е да мисля, плача толкова силно.

Майка ми сяда до мен и продължава с уверенията:

— Всичко е наред, Пат. Аз съм тук.

Слагам глава в скута на мама и плача, докато заспя, а мама гали косата ми.

Отварям очи; вентилаторът работи, слънчевите лъчи се леят в стаята през най-близкия прозорец и мама все така гали косата ми.

— Как спа? — пита тя с насилена усмивка. Очите й са зачервени, а бузите — облени в сълзи.

За момент ми е приятно да лежа до мама, да чувствам нежната й ръка на главата си и да слушам мекия й глас, но споменът за случилото се през нощта ме кара бързо да се изправя. Сърцето ми бие силно и ме залива вълна от ужас.

— Не ме връщай в лошото място. Съжалявам. Съжалявам. Моля те — моля се, умолявам я, защото толкова мразя лошото място и песимистичния д-р Тимбърс.

— Никъде няма да ходиш — пак ме уверява мама и ме гледа в очите както винаги когато казва истината, а после ме целува по бузата.

Слизаме в кухнята и тя ми приготвя вкусни бъркани яйца със сирене и домати и този път гълтам всички хапчета, защото се чувствам задължен на мама, след като я съборих на пода и разстроих татко.

С ужас виждам, че часовникът вече показва 11 часа. Веднага щом омитам яденето, се захващам с тренировката и правя всички упражнения двойно по-бързо, за да наваксам за забавянето.

Рони най-после идва да ме види в сутерена с думите:

— Имам само няколко минути, трябва да се прибирам.

Подсмихвам се, докато правя последните коремни преси, защото съм наясно какво значи това. Дошъл е да ме види без знанието на Вероника, затова трябва да бърза, ако не иска жена му да го хване, че прави нещо без позволението й — като например да поздрави най-добрия си приятел, когото отдавна не е виждал.

Изправям се и той възкликва:

— Какво ти има на лицето?

Докосвам челото си.

— Щангата ми се изплъзна от ръцете.

— От нея ли ти се поду бузата?

Свивам рамене — не искам да му призная, че баща ми ме е ударил.

— Човече, здраво си се напомпал. Харесва ми фитнес салона ти — той оглежда лежанката и „Стомах мастър 6000“ и ми подава ръка:

— Може ли да идвам да тренираме заедно?

Ставам, поемам ръката му и отговарям:

— Разбира се — защото съм убеден, че това просто е поредното празно обещание на Рони.

— Слушай, съжалявам, задето така и не ти дойдох на гости в Балтимор, но Емили се роди и знаеш как е. Но писмата, мисля, ни поддържаха близки. А щом сега си вкъщи, може постоянно да сме заедно, нали?

— Стига да… — сепвам се и си прибирам езика зад зъбите.

— Стига да какво ?

— Нищо.

— Още ли смяташ, че Вероника те мрази?

Мълча си.

Той се усмихва и продължава:

— Ако те мрази, защо й е да те кани на вечеря утре?

Поглеждам Рони в опит да преценя дали говори сериозно.

— Вероника организира голяма вечеря в чест на завръщането ти. Нали ще дойдеш?

— Естествено — потвърждавам, макар все още да не мога да повярвам на ушите си, защото обещанията на Рони рядко идват с конкретни думи като „утре“.

— Супер. Заповядай в седем часа да пийнем. Вечерята е в осем. Ще бъде от официалните вечери на жена ми със свещи и три ястия, така че облечи нещо хубаво. Знаеш колко държи Вероника на тези неща — добавя той и после ме прегръща, както съм целият потен. Изтърпявам това само защото още съм в шок от поканата на Вероника.

Сложил ръка на рамото ми, Рони ме поглежда в очите:

— Радвам се, че се върна, Пат.

Гледам го как тича нагоре по стълбите и си мисля какви гадости щяхме да си говорим с Ники по адрес на Рони и Вероника, ако изпитателният срок беше приключил и Ники беше поканена на официалната вечеря.