Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

— Официална вечеря! — щеше да каже Ники. — Да не сме в детската градина?

Боже, Ники така мрази Вероника.

Ако не се облека подходящо, Вероника ще заяви, че съм й съсипал вечерта — това е повече от ясно, както стана онзи път, когато отидох на официална вечеря по бермуди и сандали — затова имам всички основания да се тревожа какво да облека за вечерята й и даже забравям кой ден е — нали в петък имам среща с д-р Пател. Накрая мама се появява насред тренировката ми да ми напомни:

— Тръгваме след петнайсет минути. Изкъпи се!

Избирам кафявия стол в стаята с облаците. Отпускаме се и Клиф подхваща:

— Според майка ти си имал вълнуваща седмица. Разправя ли ти се?

Няма как — разказвам му за вечерята на Вероника и как старите ми дрехи не ми стават, откакто отслабнах толкова много, а нямам нищо шикозно за обличане, освен блузата, подарена ми тези дни от брат ми, и как тази вечеря доста ме стресира, и как ми се иска да прекарам известно време насаме с Рони, да вдигаме тежести, та да не се налага да виждам Вероника, за която дори Ники казва, че е гадна.

Д-р Пател кимва както винаги няколко пъти и после пита:

— Харесваш ли тази нова блуза от брат си? Удобна ли ти е?

— Направо я обожавам — отговарям аз.

— Ами, облечи я за вечерята. На Вероника положително ще й хареса.

— Дали? — колебая се аз. — Вероника много държи на официалното облекло.

— Сигурен съм — уверява ме той и ми става много по-добре.

— Ами панталоните?

— Какво им има на тези, с които си сега?

Поглеждам надолу към кафявите панталони — мама ми ги купи от „Гап“ онзи ден, понеже не бивало да ходя на лекар по анцуг. Макар и да не са толкова шик като фланелката на Орлите, изглеждат прилично и аз свивам рамене и спирам да се тревожа за облеклото си на вечерята у Вероника.

Клиф се опитва да насочи разговора към Кени Джи, но всеки път като спомене името му, затварям очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет.

После Клиф казва, че знае колко груб съм бил с майка си, как съм я разтърсил в кухнята и как съм я съборил на тавана и ми става много мъчно, защото обичам мама толкова силно и защото тя ме спаси от лошото място и дори подписа всички документи — и все пак не мога да отрека думите на Клиф. Гърдите ми изгарят от вина, не мога повече. Признавам — губя самообладание и заплаквам. Хлипам поне пет минути.

— Майка ти поема голям риск, защото вярва в теб.

От това заплаквам още по-силно.

— Нали искаш да си добър човек, Пат?

Кимвам. Плача. Искам да бъда добър човек. Наистина.

— Ще увелича лекарствата ти — заявява д-р Пател. — Дори да почувстваш известна отпадналост, те ще ти помогнат да преодолееш изблиците на гняв. Запомни — действията ти те правят добър човек, не желанията. И ако пак имаш такива епизоди, може да се наложи да те върна в неврологичното заведение за интензивно лечение, което…

— Не. Моля ви. Ще бъда добър — прекъсвам го аз, защото Ники едва ли някога ще се върне, ако се плъзна обратно в лошото място. — Повярвайте.

— Вярвам ти — отговаря д-р Пател с усмивка.

Вдигам тежести в сутерена, навличам си чувала за боклук и отивам да тичам петнайсет километра. После вземам душ, пръскам във въздуха от одеколона на татко и минавам през облачето, както ме научи мама, когато бях в гимназията. Слагам си дезодорант, обувам си новите кафяви панталони и фланелката на Ханк Баскет.

Питам мама как й се струвам и тя възкликва:

— Много си хубав. Толкова си хубав! Но дали да носиш фланелка на Орлите на вечерно парти? Защо не сложиш някоя от ризите, които ти купих от „Гап“, а може и да вземеш някое поло от баща си.

— Няма нужда — отговарям с уверена усмивка. — Според д-р Пател е добра идея да нося тази блуза.

— Така ли? — засмива се мама и ми подава букет цветя и бутилка бяло вино от хладилника.

— Какво е това?

— Дай ги на Вероника и й благодари от мое име. Рони ти беше верен приятел. — Мама пак има вид, че ще заплаче.

Целувам я за довиждане и, прегърнал цветята и виното, тръгвам надолу по улицата и прекосявам Найтс Парк до къщата на Рони.

На вратата ме посреща Рони по риза с вратовръзка, та си помислям, че д-р Пател може и да е сбъркал и в крайна сметка не съм облечен подходящо. Но Рони поглежда новата ми фланелка, прочита името на гърба — може би, за да се увери дали не нося някаква демодирана фланелка на Фреди Мичъл — и възкликва:

— Ханк Басет е човекът! Откъде намери негова фланелка толкова рано? Страхотна е! — От което ми става много по-добре.