Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

Прибирам се и заварвам баща си пред телевизора. Орлите играят с „Джетс“ в предсезонен мач, за който не знаех. Той дори не ме поглежда, може би защото сега съм толкова лош фен на Орлите. Майка ми казва, че Рони се е обаждал, било важно и трябвало да му звънна веднага.

— Какво стана? Какво е станало с фланелката ти? Това грим ли е? — пита майка ми.

Не отговарям и тя ме подканва:

— Обади се на Рони.

Но аз си лягам и се взирам в тавана на спалнята си до изгрев-слънце.

Единствената снимка с Ники, която ми остана, е портретна и сега ми се иска да й бях казал колко ми харесва.

Тя я поръча на професионален фотограф и даже специално си направи прическа и грим в местния салон; плюс това седмица преди да се снима, отиде на солариум, понеже рожденият ми ден е през декември, а снимката беше подарък за двайсет и осмия ми рожден ден.

Главата на Ники е така извърната, че повече се вижда лявата й страна, а покрай дясната се спускат тъмнорусите й къдрици. На лявото й ухо се вижда диамантена обица — подарих й обиците за първата ни годишнина. Беше отишла на солариум само за да изпъкнат луничките на носа й, които обожавам и през зимата ми липсват. На снимката се виждат ясно и Ники каза, че това била основната цел и даже помолила фотографа да се фокусира върху тях, понеже толкова ги обичам. Лицето й наподобява обърнат триъгълник, защото брадичката й е леко изострена. Носът й е като на лъвица, дълъг и царствен, а очите й са с цвета на тревата. На снимката прави онази нацупена физиономия, която толкова обичам — нито усмивка, нито самодоволство — и устните й са толкова гладки, че като я гледам, никога не мога да се въздържа да не я целуна.

И така, целувам снимката отново, устните ми зацапват студеното стъкло, но аз го избърсвам с ризата си.

— Боже, Ники, толкова ми липсваш — прошепвам й, но снимката както винаги мълчи. — Съжалявам, задето отначало не харесах снимката. Няма да повярваш колко ми харесва сега. Вярно, тогава ти казах, че не е кой знае какъв подарък, но по онова време още не бях започнал да се упражнявам да бъда мил вместо прям. Да, наистина изрично си бях поискал ново барбекю, но сега се радвам на тази снимка, защото ми помагаше през цялото време в лошото място и ме накара да пожелая да стана по-добър човек и сега съм променен, и не само съзнавам, но и оценявам колко старание и усилия си вложила в този подарък. Това остана единствената ми снимка с теб, защото някакъв лош човек е откраднал всички наши снимки от къщата на майка ми, понеже били в скъпи рамки и…

По някаква причина внезапно ми хрумва, че имаме сватбена видеокасета, на която Ники ходи и танцува, и говори, и дори в един момент гледа право в камерата, все едно говори на мен, и казва: „Обичам те, Пат Пипълс, секси мъфин такъв“, което така ме разсмя, когато с родителите й гледахме касетата за първи път.

Почуквам на вратата на родителите си, после още веднъж.

— Пат? — чувам гласа на мама.

— Ей, утре сутрин съм на работа! — провиква се баща ми, но аз не му обръщам внимание.

— Мамо? — обаждам се аз зад затворената врата.

— Какво има?

— Къде е касетата от сватбата ми?

Следва мълчание.

— Нали помниш сватбената ми видеокасета?

Тя продължава да мълчи.

— Не е ли в кашона в килера, където са всички други касети?

Чувам през вратата как с баща ми си шепнат, а после мама отговаря:

— Мисля, че ти я дадохме, миличък. Сигурно е в старата ти къща. Съжалявам.

— Какво? Не, трябва да е долу в килера. Няма значение, сам ще я намеря. Лека нощ — казвам.

Обаче, когато слизам в килера и преглеждам кашона с касетите, не я намирам. Обръщам се и виждам, че майка ми е слязла при мен в хола. По нощница е. Гризе си ноктите.

— Къде е?

— Дадохме…

— Не ме лъжи!

— Явно сме я забутали, но рано или късно все ще излезе отнякъде.

— Забутали сте я? Та тя е незаменима!

Става дума просто за една видеокасета, но няма как да не се ядосвам, макар да съм наясно, че това е един от проблемите ми.

— Как можахте да я загубите, като знаете колко е важна за мен? Как?

— Успокой се, Пат.

Мама вдига длани пред гърдите си и внимателно пристъпва към мен, сякаш се мъчи да се прокрадне по-близо до бясно куче.

— Спокойно, Пат. Просто се успокой.

Вместо това усещам как се ядосвам все повече и повече, но преди да съм направил нещо глупаво, ми идва наум, че съм на крачка от това да ме върнат на лошото място, където Ники никога няма да ме намери. Подминавам майка си гневно, слизам в сутерена и правя петстотин коремни преси на „Стомах Мастър 6000“. След това все още съм ядосан, затова тренирам на велоергометъра четирийсет и пет минути, а после пия вода, докато се почувствам достатъчно хидратиран да опитам петстотин лицеви опори. Едва когато чувствам мускулите си пълни с разтопена лава, решавам, че съм достатъчно спокоен да заспя.