Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

— Казах й възможно най-учтиво, че не обичам да тичам заедно с други хора, и я помолих да ме остави на мира, но тя пренебрегна молбата ми и просто тичаше на два метра зад мен през целия крос. На другия ден пак дойде и оттогава не е пропускала. Някак е разбрала програмата ми и винаги е пред къщата, когато излизам един час преди залез-слънце, готова да ме следва като сянка. Тичам бързо, но тя не изостава. Тичам по опасни улици, а тя тича подире ми. И никога не се уморява — накрая спирам пред къщата си, а тя просто продължава надолу по улицата. Дори не казва здравей и чао.

— Защо не искаш да тича с теб? — интересува се Клиф.

А аз го питам как би реагирала жена му Соня, ако някаква секси мацка го преследва всеки път, като излезе да потича.

Той се усмихва както го правят мъжете, когато насаме си говорят за жени в сексуален контекст, и после пита:

— Значи намираш Тифани за секси?

Това ме изненадва, понеже не бях чувал на терапевтите да им е позволено да си говорят по мъжки, и се чудя дали това значи, че Клиф ме има за приятел.

— Секси е естествено — отвръщам, — но аз съм женен.

Той стисва брадичката си и продължава да разпитва:

— Откога не си виждал Ники?

Признавам му, че не знам.

— Може би няколко месеца — добавям.

— Наистина ли го вярваш? — той пак стиска брадичката си.

Потвърждавам, обаче усещам как крещя и даже ми се изплъзва онази думичка. Веднага ми става неудобно, защото Клиф ми говореше като на приятел, а нормалните хора не бива да крещят и да псуват приятелите си.

— Съжалявам — промълвявам, виждайки колко уплашен изглежда Клиф.

— Няма нищо — насилва се да се усмихне той. — Поне е ясно, че говориш напълно сериозно.

Почесва се по главата и най-ненадейно обявява:

— Жена ми обича чуждестранни филми. Ти обичаш ли чуждестранни филми?

— Със субтитри?

— Да.

— Мразя ги.

— И аз — присъединява се Клиф. — Най-вече защото…

— Нямат щастлив край.

— Именно — съгласява се Клиф и посочва лицето ми с кафявия си пръст. — Толкова са депресиращи.

Присъединявам се с цялото си сърце, макар отдавна да не съм ходил на кино и няма и да отида, докато Ники не се върне — сега гледам филма на живота си.

— Жена ми постоянно ме караше да ходим на чуждестранни филми със субтитри — продължава Клиф. — Имах чувството, че всеки ден ми опяваше да гледаме чужд филм, докато накрая се пречупих и започнахме да ходим. Всяка сряда вечер отивахме в кино „Риц“ и гледахме по някой депресиращ филм. И знаеш ли какво стана?

— Какво?

— След година чисто и просто спряхме да ходим.

— Защо?

— Тя спря да ме кара.

— Защо?

— Не знам. Но може би ако проявиш интерес към Тифани, ако я поканиш да тичате заедно или пък излезете на вечеря няколко пъти, след няколко седмици нищо чудно да й омръзне да те преследва и да те остави на спокойствие. Дай й каквото иска и след това вероятно вече няма да го иска. Разбираш ли?

Разбирам, но не се сдържам да попитам:

— Наистина ли очакваш да се получи?

И Клиф свива рамене по начин, който ме кара да му повярвам.

На връщане от кабинета на Клиф питам мама дали според нея най-добрият начин да се отърва веднъж завинаги от Тифани е като я поканя на среща. Мама възразява:

— Не бива да се мъчиш да се отърваваш от никого. Имаш нужда от приятели, Пат. Всеки има нужда.

Не отговарям. Боя се, че мама си въобразява, че ще се влюбя в Тифани, защото винаги когато нарече Тифани моя приятелка, се усмихва особено и погледът й се изпълва с надежда. Това страшно ме дразни, защото тя единствена от цялото семейство не мрази Ники. Мама винаги ме гледа през прозореца, когато излизам да тичам. Знам го, защото като се върна, ме закача:

— Видях, че приятелката ти пак дойде.

Мама свива в алеята, паркира и казва:

— Ако решиш да поканиш приятелката си на вечеря, ще ти дам пари назаем.

И пак начинът, по който казва „приятелка“, ме кара да потръпна в лошия смисъл на думата. Не й отговарям нищо, а тя прави възможно най-странното — изкикотва се.

Приключвам с вдигането на тежести за този ден и си нахлузвам чувала за боклук. Докато загрявам на моравата, виждам как Тифани подтичва напред-назад по улицата и ме чака. Казвам си, че трябва да я поканя на вечеря, за да сложа край на това безумие и да мога пак да тичам на спокойствие, но вместо това просто започвам кроса си, а Тифани ме следва.

Тичам покрай гимназията, надолу по Колингс авеню до Блек Хорс Пайк, свивам наляво и после още веднъж към Оуклин, тичам по Кендал Булевард до средно училище „Оуклин“, нагоре покрай Менър Бар до Уайт Хорс Пайк, завивам надясно и после наляво към Кътбърт и после тичам на запад към Уестмонт. Стигам до закусвалнята „Кристал лейк“, обръщам се и тичам на едно място. Тифани прави същото, впила очи в краката си.