Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

— Само чай — отвръща тя.

После и двамата гледаме през прозореца към колите на паркинга.

Донасят кутийката със зърнена закуска, отварям я и изсипвам съдържанието й в купичката, която закусвалнята ми предоставя безплатно. Млякото идва в миниатюрна каничка; изливам го върху кафявия корнфлейкс и захаросаните стафиди. Побутвам купичката към средата на масата и предлагам на Тифани да ми помогне да я изям.

— Сигурен ли си? — пита тя и когато кимвам утвърдително, взима лъжицата си и започваме да ядем.

Сметката пристига — четири долара и петдесет и девет цента. Подавам на сервитьорката двете двайсетачки, а тя се засмива, поклаща глава и пита:

— Ресто?

— Не, благодаря — отговарям, мислейки си, че Ники би искала да дам голям бакшиш.

В това време сервитьорката се обръща към Тифани:

— Скъпа, май не съм го преценила правилно. Елате пак в най-скоро време. Обещавате ли?

Явно жената е доволна от бакшиша си, защото почти подскача на път към касата.

Тифани не продумва, докато вървим към къщи, затова и аз си мълча. Стигаме до къщата й и аз казвам, че съм прекарал чудесно.

— Благодаря ти — подавам й ръка, та Тифани да не си помисли нещо друго.

Тя поглежда ръката ми, а после и лицето ми, но не подава своята. За момент ми се струва, че пак ще заплаче, но вместо това пита:

— Помниш ли, като ти казах, че може да ме чукаш?

Кимвам бавно, защото ми се иска да не си го спомнях толкова ярко.

— Не искам да ме чукаш, Пат. Ясно?

— Добре — кимвам.

Тя заобикаля къщата на родителите си и ме оставя сам.

Прибирам се и мама ме пита развълнувано какво сме вечеряли; като й казвам за зърнената закуска, тя се засмива:

— Не, сериозно, какво ядохте?

Пренебрегвам въпроса й, прибирам се в стаята си и се заключвам.

Лягам си, взимам снимката на Ники и й разказвам за срещата си и за това какъв хубав бакшиш дадох на сервитьорката, и за това колко тъжна изглежда Тифани, и как нямам търпение изпитателният срок да приключи, та ние двамата с Ники да си поделяме зърнена закуска в някоя закусвалня и после да вървим в хладната септемврийска вечер. И отново заплаквам.

Заравям лице във възглавницата, за да не чуят родителите ми, че плача.

Ставам в четири и половина и се захващам с тежестите, за да приключа с тренировката преди началото на мача. Когато най-после излизам от сутерена, цялата къща ухае на рачешки закуски, пица с три вида месо и пикантни крилца.

— Мирише страхотно — подхвърлям на мама, докато си навличам чувала за боклук, и после излизам за петнайсеткилометров крос.

С потрес установявам, че Тифани подтичва нагоре-надолу пред къщата — вчера не тича подире ми, а и днес излизам още преди обяд, нещо необичайно за мен.

Тичам към Найтс Парк; по някое време поглеждам през рамо и я виждам зад гърба си.

— Как разбра, че днес ще изляза по-рано? — питам я, но тя не вдига поглед и ме следва безмълвно.

Пробягваме петнайсетте километра и се прибирам вкъщи, а Тифани продължава, без да ми каже нищо, сякаш никога не сме яли заедно зърнена закуска в закусвалнята и нищо не се е променило.

Сребристото БМВ на брат ми е паркирано пред къщата, затова се промъквам през задния вход, изтичвам на горния етаж и скачам под душа. После си слагам фланелката на Ханк Баскет — мама успя да изчисти грима — и отивам в хола, откъдето се носи звукът от студиото преди мача. Готов съм да викам за Птиците.

Най-добрият ми приятел Рони седи до брат ми, което ме изненадва. И двамата носят зелени фланелки с номер 18 и името Стоулуърт на гърба — тази на Рони е евтина имитация със залепени цифри, но на Джейк е оригинална. Татко е на своя стол и носи евтина фланелка на номер 5 — Макнаб.

Подвиквам: „Давайте, Птици!“ и брат ми скача на крака, обръща се към мен, вдига и двете си ръце във въздуха и се провиква:

— Ааааа!

Рони и татко също стават, обръщат се към мен, вдигат ръце и викат:

— Ааааа!

Накрая и аз вдигам ръце и извиквам: „Ааааа!“, и четиримата започваме да скандираме, като изписваме буквите с ръце и тела:

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!

Разперваме две ръце и крак, за да изпишем Е, докосваме върховете на пръстите си високо над главите си за А и така нататък.

След това брат ми заобикаля дивана, мята ръка през рамото ми и запява бойната песен; спомням си я, та ми е лесно да се присъединя към него.

— Летете, Орли, летете! Летете към победа!

Толкова съм щастлив да пея с брат си, че даже не му се ядосвам, задето ме прегръща през рамо. Обикаляме около дивана и пеем: