Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

— Здрасти — казвам й. — Искаш ли да вечеряме в тази закусвалня?

— Тази вечер ли? — пита тя, без да ме поглежда.

— Да.

— В колко часа?

— Ще трябва да дойдем пеш, защото не ми е разрешено да шофирам.

— В колко часа?

— Ще те взема в седем и половина.

И след това става нещо удивително: Тифани просто ме зарязва и продължава да тича, а аз не мога да повярвам как така най-после ме е оставила на мира. Толкова съм щастлив, че променям маршрута си и пробягвам поне двайсет и пет километра вместо петнайсет, и когато слънцето залязва, иззад облаците на запад се показват лъчи. Приемам го за добра поличба.

Прибирам се и съобщавам на мама, че ще ми трябват малко пари, за да изведа Тифани на вечеря. Майка ми се опитва да прикрие усмивката си и донася чантата си от кухненската маса.

— Къде ще ходите?

— Закусвалня „Кристал лейк“.

— Значи четирийсет долара би трябвало да ти стигнат.

— Да, предполагам.

— Ще ти ги оставя на кухненския плот.

Вземам душ, слагам си дезодорант, пръскам си от одеколона на баща ми, обувам си кафявите панталони и тъмнозелената риза, която мама ми купи вчера от „Гап“. По някаква причина майка ми систематично ми обновява целия гардероб — и всяка нова дреха е от „Гап“. Слизам долу и мама ми казва да се загащя и да си сложа колан.

— Защо? — питам, понеже всъщност ми е все тая дали ще изглеждам прилично, или не. Просто искам веднъж завинаги да се отърва от Тифани.

Но когато мама изрича: „Моля те“, се сещам, че се старая да бъда мил вместо прям — пък и го дължа на майка ми, след като ме спаси от лошото място — затова се качвам на горния етаж и си слагам кафявия кожен колан, купен ми по-рано тази седмица — пак от мама.

Мама влиза в стаята ми с кутия за обувки в ръце:

— Сложи си хубави чорапи и пробвай тези обувки.

Отварям кутията и виждам чифт скъпарски кафяви мокасини.

— Джейк каза, че всички мъже на вашата възраст ги носят — обяснява мама.

Обувам мокасините и се поглеждам в огледалото: установявам колко съм отслабнал и си помислям, че изглеждам елегантен, почти колкото малкото си братче.

С четирийсет кинта в джоба тръгвам през Найтс Парк към дома на Тифани. Тя ме чака на тротоара, но виждам как майка й надзърта през прозореца. Погледите ни се срещат и госпожа Уебстър бързо се прикрива зад щорите. Тифани не ме поздравява и тръгва още преди да съм се спрял до нея. Носи розова пола до коляното и черна блуза. Изглежда по-висока заради сандалите с платформи, а косата й е леко бухнала около ушите и пада по раменете. Малко е прекалила със спиралата за мигли и устните й са прекалено розови, но трябва да призная, че изглежда страхотно. Решавам да й го кажа:

— Леле, много си хубава тази вечер.

— Харесват ми обувките ти — казва тя в отговор и след това вървим половин час, без да разменим нито дума.

Сядаме в сепаре в закусвалнята и сервитьорката ни носи по чаша вода. Тифани си поръчва чай, а аз казвам, че водата ми е достатъчна. Докато чета менюто, се тревожа дали парите ще ми стигнат. Знам, че е глупаво от моя страна, защото имам две двайсетачки, а повечето неща са под десет долара, но нямам представа какво ще си поръча Тифани, вероятно ще иска и десерт, а не бива да забравям и бакшиша.

Ники ме научи да давам големи бакшиши; тя казва, че сервитьорките работят много за малко пари. Ники го знае, защото в колежа работеше като сервитьорка — докато учехме в Ла Сал — затова вече винаги давам големи бакшиши, за да компенсирам за миналото, когато се карах с Ники за няколко долара. Твърдях, че петнайсет процента е предостатъчно, след като на мен никой не ми дава бакшиш, независимо колко добре си върша работата. Сега вярвам в големите бакшиши, защото се упражнявам да бъда мил вместо прям. Докато чета менюто, си мисля: „Ами ако не ми останат достатъчно пари за щедър бакшиш?“.

Обзет от силна тревога, не чувам какво си поръчва Тифани, а сервитьорката ненадейно пита:

— А за вас, сър?

Оставям менюто, а Тифани и сервитьорката ме гледат едва ли не притеснено. Затова поръчвам:

— Зърнена закуска — защото видях, че струва само два долара и двайсет и пет цента.

— А мляко?

— Колко струва то?

— Седемдесет и пет цента.

Значи мога да си го позволя, така че казвам:

— Да, моля — и връщам менюто на сервитьорката.

— Това ли ще бъде?

Кимвам, сервитьорката въздъхва дълбоко и ни оставя.

— Ти какво си поръча? Не чух — питам Тифани, като се мъча да звуча възможно най-учтиво, но тайно се тревожа дали парите ще ми стигнат за добър бакшиш.