Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

Донте Стоулуърт продължава да е човекът и през второто полувреме: печели почти 150 ярда и тъчдаун, докато Баскет не получава и един добър пас и не отбелязва нито едно улавяне. Това не ме разстройва кой знае колко, защото на края на мача става нещо странно.

Орлите печелят с 24 на 10 и всички се изправяме, за да изпеем заедно бойната им песен, както винаги, когато спечелят мач от редовния сезон. Брат ми прегръща Рони и мен и се провиква:

— Хайде, тате!

Татко е леко пиян от цялата изпита бира и е толкова щастлив от победата — пък и Макнаб хвърли за над триста ярда — че застава до нас и ме прегръща през рамо, което първоначално ме шокира, този път не защото не обичам да ме докосват, а защото баща ми не ме е прегръщал от много години. От тежестта и топлината на ръката му ми става приятно и докато всички пеем и скандираме, забелязвам как мама ни гледа от кухнята, където мие чинии. Тя ми се усмихва, въпреки че пак плаче, а аз, докато викам, пея и скандирам, се чудя защо ли.

Джейк предлага на Рони да го закара до тях, но най-добрият ми приятел отказва:

— Не, благодаря. Ханк Баскет ще ме изпрати.

— Така ли? — питам, защото Рони и Джейк ми викаха Ханк Баскет през целия мач и знам, че говори за мен.

— Да — отговаря той и ние взимаме топката, преди да излезем.

Стигаме Найтс Парк и започваме да си я подаваме, застанали само на пет-шест метра един от друг, защото Рони е слаб в ръцете, и след няколко хващания най-добрият ми приятел ме пита какво мисля за Тифани.

— Нищо — отвръщам. — Изобщо не мисля за нея. Защо?

— Вероника ми каза, че Тифани те следва, докато тичаш. Вярно ли е?

Хващам един слаб пас и отговарям:

— Да. Доста е странно. Тя знае програмата ми и всичко — и му хвърлям топката с идеална траектория точно над дясното му рамо, така че да успее да я хване, ако се затича.

Той не се обръща.

Не се затичва.

Топката прелита над главата му.

Рони отива да я вземе, изтичва обратно на мястото си и подхваща:

— Тифани е малко особена . Разбираш ли какво имам предвид, Пат?

Хващам един още по-слаб пас точно преди топката да ме удари по коляното и кимвам:

— Май да.

Съзнавам, че Тифани е различна от повечето момичета, но знам и какво е да си разделен от любовта на живота си, а това Рони не го разбира. Затова питам:

— Колко особена? Като мен ли?

Лицето му помръква и той отвръща:

— Не. Не исках да кажа… Просто Тифани ходи на терапевт…

— Аз също.

— Знам, но…

— Значи това, че ходя на терапевт, ме прави особен?

— Не. Изслушай ме за секунда. Опитвам се да ти бъда приятел. Ясно?

Гледам надолу към тревата, докато Рони ме приближава. Не ми се иска Рони да ми дава обяснения, защото той е единственият ми приятел, откакто излязох от лошото място, а и имахме такъв страхотен ден, и Орлите спечелиха, и баща ми ме прегърна, и…

— Разбрах, че с Тифани сте вечеряли заедно. Това е чудесно. И двамата се нуждаете от приятел, който знае какво е да загубиш близък.

Не ми харесва как говори за загуба на близък, все едно съм загубил Ники — и то завинаги. Още не съм я загубил, просто сме в изпитателен срок. Но не казвам нищо и го оставям да продължи.

— Слушай — поглежда ме Рони, — искам да ти разкажа защо уволниха Тифани.

— Това не ми влиза в работата.

— Влиза ти, щом ходиш по вечери с нея. Слушай, трябва да знаеш, че…

Рони ми разказва историята, обясняваща — поне според него — как са я уволнили, но начинът, по който говори, ми показва колко е предубеден. Говори точно като д-р Тимбърс: уж излага факти, а въобще не се замисля какво точно е минавало през главата на Тифани. Казва ми какво са написали колегите й в докладите си; казва ми какво съобщил шефа й на родителите й; какво разправял терапевта й на Вероника — тя е определена за надзорник на Тифани и затова всяка седмица говори по телефона с терапевта й — но така и не ми казва какво мисли Тифани, нито какво става в душата й: ужасните чувства, противоречивите импулси, нуждите, отчаянието, всичко, което я прави различна от Рони и Вероника, които си принадлежат един на друг и си имат дъщеричката Емили и високи доходи, и къща, и всичко друго, изключващо възможността някой да ги нарече особени. Удивлява ме най-вече как Рони ми съобщава това приятелски, сякаш се опитва да ме спаси от порочното поведение на Тифани, все едно знае за тези неща повече от мен, все едно не съм прекарал последните няколко месеца в психиатрично заведение. Той не разбира Тифани и в никакъв случай не разбира и мен, но не го виня за това, защото се упражнявам да бъда мил, а не прям, така че в края на изпитателния срок Ники да ме заобича отново.