Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

— Ааааа!

И аз също скачам, вдигам ръце и крещя:

— Ааааа!

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ! — скандираме заедно и изписваме буквите с ръце и крака, и изведнъж ме обзема голямо щастие.

Докато ме изпраща от кабинета си, Клиф предсказва 21–14 победи за Орлите и след като се съгласявам с прогнозата му, излизаме в чакалнята и мама пита:

— Това скандиране за Орлите ли беше?

Клиф вдига вежди и свива рамене, но прибирайки се в кабинета си, тананика „Летете, Орли, летете“ и в този момент осъзнавам, че ходя при най-добрия терапевт на света.

По пътя към къщи мама иска да знае дали на сеансите с Клиф говорим за друго, освен за Орлите; вместо да й отговоря, я питам:

— Как мислиш? Дали татко ще ми проговори, ако Орлите победят Великаните?

Мама се намръщва и стисва волана малко по-силно.

— Тъжната истина е, че може и да го направи, Пат. Може би — казва тя и така подхранва надеждите ми.

Рони идва да ме вземе с минивана си с три редици седалки. Тифани вече се е настанила до столчето на Емили, та се налага аз да седна най-отзад. Нося футболна топка и чанта, в която мама ми сложи хавлия, резервни дрехи и обяд, макар да й казах, че Рони ще вземе багети от местния деликатесен магазин.

Мама, разбира се, не може да се въздържи да не застане на верандата и да ми маха, все едно съм петгодишен. Вероника, седнала на предната седалка, се надвесва над Рони и се провиква:

— Благодаря за цветята и виното!

Майка ми приема това като покана да дойде до минивана да си поговорят.

— Как ти се струват дрехите, които взех за Пат? — пита мама, когато застава до прозореца на Рони.

Привежда се и дълго оглежда Тифани, но тя вече е извърнала глава и гледа през прозореца към отсрещната къща.

Облечен съм нелепо: яркооранжево поло, яркозелен бански и джапанки. Не исках да ги слагам, но знаех каква врява щеше да вдигне Вероника, ако бях се появил по потник и шорти. Мама има общо взето същия вкус като на Вероника, така че я оставих да ме облече, пък и това й достави голямо удоволствие.

— Изглежда чудесно, госпожо Пипълс — уверява я Вероника и Рони кимва в съгласие.

— Здравей, Тифани — обръща се мама към нея и напъхва глава още по-навътре в колата, но Тифани не й обръща внимание.

— Тифани? — подканя я Вероника, но Тифани все така зяпа през прозореца.

— Виждали ли сте Емили? — намесва се Рони, излиза от колата, вдига Емили от столчето й и я подава в обятията на майка ми.

Гласът на мама става много чудноват, докато говори на Емили, а Вероника и Рони са ухилени до уши. Това продължава няколко минути и накрая Тифани най-после се обръща към тях и се сопва:

— Мислех, че днес ще ходим на плаж.

— Извинете, госпожо Пипълс — обажда се Вероника. — Понякога сестра ми е малко рязка, но май наистина е време да тръгваме, за да можем да обядваме на плажа.

Мама бързо кимва и, докато Рони закопчава Емили на столчето й, ми пожелава:

— Приятно прекарване, Пат.

Пак се чувствам като петгодишен.

По пътя към крайбрежието Рони и Вероника говорят на мен и на Тифани точно както говорят и на Емили — не очакват отговор и приказват неща, които спокойно биха могли и да ни спестят.

— Нямам търпение да пристигнем.

— Ще си прекараме страхотно.

— Какво да правим първо — да поплуваме, да се разходим по плажа или да поиграем футбол?

— Прекрасен ден.

— Вие двамата забавлявате ли се?

— Нямам търпение да хапна багети!

След двайсетина минути подобни празни приказки Тифани пита:

— Може ли да помълчим за малко?

И през остатъка от пътуването слушаме звуците, които Емили издава и които родителите й наричат пеене.

Прекосяваме Оушън Сити и минаваме по мост към плажа, който никога не съм виждал.

— Тук има по-малко хора — обяснява Рони.

Паркираме и после поставят Емили в нещо средно между проходилка и джип 4×4, бутан от Вероника. Тифани носи чадъра. С Рони поемаме грижата за хладилната чанта. Минаваме по дървено мостче над пясъчна дюна, покрита тук-таме с трева, и установяваме, че целият плаж е на наше разположение.

Не се вижда жива душа.

След кратък спор дали ще има прилив, или отлив, Вероника избира сухо място и се опитва да разпъне одеялото, а Рони закопава поставката за чадъра в пясъка. Вероника обаче среща известни трудности заради бриза, който постоянно обръща одеялото.

Бих помогнал на всеки друг, само не и на Вероника, защото не искам да ми се разкрещи, затова чакам инструкции, преди да предприема нещо. Тифани също чака, но Вероника не казва нищо и не моли за помощ.