Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

Изглежда някой е изритал пясък във въздуха или нещо подобно, защото Емили изведнъж се разпищява и започва да си търка очите.

— Браво — обажда се Тифани.

Вероника веднага изтичва при Емили, кара я да мига, показва й какво да прави, но Емили само запищява още по-силно.

— Точно сега не съм в състояние да понеса и бебешки рев — добавя Тифани. — Накарай я да престане. Вероника, моля те, би ли я накарала…

— Помниш ли какво каза д-р Лили? Какво си говорихме тази сутрин? — Вероника хвърля през рамо сериозен поглед на Тифани и после пак насочва вниманието си към Емили.

— Значи ще говорим за терапевта ми пред Пат? Шибана кучка! — изкрещява Тифани, клатейки глава, и бързо се отдалечава.

— Боже — въздъхва Вероника. — Рони, би ли се погрижил за Емили?

Рони кимва мрачно, а Вероника хуква след Тифани с викове:

— Тиф? Върни се. Стига. Съжалявам. Много съжалявам.

Рони измива очите на Емили с минерална вода и след десетина минути тя спира да плаче. Разстиламе одеялото в сянката на чадъра и притискаме ъглите с хладилната чанта, с джапанките и сандалите, и супер проходилката на Емили, но Вероника и Тифани така и не се връщат.

Рони първо намазва всеки сантиметър от кожата на Емили със слънцезащитен крем, после тримата си играем край водата. Тя обича да тича подир отдръпващите се вълни. Обича да рови в пясъка, но трябва да я наблюдаваме, за да не вземе да го яде; струва ми се доста странно — кой ли пък би седнал да яде пясък? Рони влиза заедно с Емили в океана и известно време и тримата се носим върху вълните.

Питам дали трябва да се безпокоим за Вероника и Тифани, но Рони ме успокоява:

— Не. Просто провеждат терапия някъде на плажа. Скоро ще се върнат.

Не ми харесва как натъртва думата „терапия“, сякаш това е нещо абсурдно, но си замълчавам.

След като изсъхваме, се излягаме на одеялото — Рони и Емили на сянка, аз — на слънце. Бързо се унасям.

Отварям очи и виждам лицето на Рони до моето: спи. Някой ме потупва по рамото; обръщам се и виждам, че Емили е заобиколила одеялото. Усмихва ми се:

— Пап.

— Остави татко да спи — прошепвам, вдигам я и я нося до водата.

Известно време копаем с голи ръце малка дупка във влажния пясък, но после Емили става и хуква подир пяната на отдръпваща се вълна, като се смее и сочи.

— Искаш ли да поплуваме?

Тя кимва, а аз я прегръщам и започвам да джапам из водата.

Морето се е поразвълнувало и вълните вече са много по-високи. Бързо ги заобикалям до място, където водата стига до гърдите ми. С Емили се носим по вълните. Те стават по-големи и се налага да подскачам и да ритам силно, за да държа главите ни над водата, но на Емили страшно й харесва: започва да писка и да се смее, и да пляска с ръчички всеки път като изплуваме на повърхността. В продължение на десет минути съм безкрайно щастлив; целувам кръглите й бузки отново и отново. Нещо у Емили ме кара да искам да се нося по вълните с нея до края на живота си и решавам веднага щом приключи изпитателният срок с Ники да си родим дъщеря, защото откакто се разделихме, нищо не ме е правило толкова щастлив.

Вълните стават все по-големи. Вдигам Емили и я слагам на раменете си — така лицето й не се мокри, а тя писука доволна, че е толкова нависоко.

Издигаме се.

Спускаме се.

Щастливи сме.

Толкова сме щастливи.

Но внезапно някой запищява.

— Пат! Пат! Паааат!

Обръщам се и виждам Вероника да тича по плажа с все сили, а Тифани да се влачи далеч зад нея. Тревожа се, да не би да им се е случило нещо, затова тръгвам към тях.

Сега вълните са доста големички и се налага да сваля Емили от раменете си и да я притисна към гърдите си, за да е в безопасност, но скоро и двамата се добираме до плитчините, през които тича Вероника.

Приближавам. Вероника ми се вижда силно разстроена. Емили се разплаква и протяга ръце към майка си.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — разкрещява ми се Вероника, когато й подавам Емили.

— Просто плувам с Емили — обяснявам й аз.

Писъците на Вероника изглежда са събудили Рони, защото и той дотичва при нас.

— Какво става?

— Позволил си на Пат да влезе с Емили в океана? — нахвърля му се Вероника и по начина, по който произнася името ми, става очевидно до каква степен не желае Емили да остава сама с мен, защото си мисли, че бих могъл някак да я нараня — нещо толкова несправедливо, особено след като Емили се разплака чак когато чу нейните викове: с други думи именно Вероника разстрои собствената си дъщеря.