Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

От вече покойния ми чичо чух следната история:

Каубоите отбелязали тъчдаун и въпросният фен на Далас скочил и започнал да ги аплодира много шумно, а хората взели да го замерят с бири и хотдог. Проблемът бил, че баща ми седял точно пред фена на Далас и така пороят от бира, горчица и храна се излял и върху него.

Татко явно превъртял, нахвърлил се върху фена на Далас и го пребил почти до смърт. Даже го арестували, осъдили го за нападение и го затворили за три месеца. Ако през това време чичо ми не плащал вноските по ипотеката, сме щели да загубим къщата. Татко загубил сезонния си билет и оттогава не е стъпвал на мач на Орлите.

Джейк казва, че спокойно можем да вмъкнем татко, защото никой не ни проверява личните карти на влизане, но татко отказва:

— Докато пускат фенове на противника сред нашите, не смея да ходя.

Това е малко странно, защото двайсет и пет години след побоя над фена на Далас, татко е просто един дебел старец и едва ли би могъл да набие друг дебел старец, камо ли някой нагъл фен на Далас, достатъчно смел да носи фланелка на Каубоите на мач на Орлите. От друга страна, едва преди няколко седмици татко ме удари здравата на тавана — така че май наистина постъпва разумно, като не ходи по мачове.

Минаваме по болнично — зеления мост „Уолт Уитман“ и той казва, че днешният ден може да се окаже важен в историята на Орлите, особено като се имат предвид загубите и в двата мача срещу Великаните миналата година.

— Отмъщение — крещи той без спиране.

Напътства ме да аплодирам с всички сили, та Илай Манинг — както научих от спортните страници, той е куотърбекът на Великаните — да не може да се разбере със съотборниците си.

— Крещи с всички сили, ти си дванайсетият играч! — надъхва ме татко.

Заради начина, по който говори — без да млъква достатъчно дълго, че и аз да вметна нещо — звучи като ненормален, знам, макар повечето хора да смятат мен за лудия в семейството.

Спираме на опашката преди моста, татко прекъсва тирадата си за Орлите и ме поглежда:

— Хубаво е, че пак ще ходиш по мачове с Джейк. Нали знаеш колко много липсваше на брат си? Каквото и да става в живота ти, трябва да намираш време за семейството си, защото майка ти и Джейк се нуждаят от теб.

Голяма ирония е точно той да го казва, при положение че откакто съм се прибрал, почти не е разговарял с мен и не прекарва никакво време нито с мен, нито с мама и Джейк, но все пак се радвам баща ми най-после да ми говори. Цялото време, което изобщо прекарвам с него и с Джейк, се върти все около спорта — и най-вече около Орлите — и знам, че той не е в състояние да си позволи нещо по-емоционално, затова го приемам и казвам:

— Иска ми се и ти да дойдеш на мача, татко.

— И на мен — отвръща той и после плаща пет долара, за да минем по моста.

Слизаме от моста и той ме оставя на десетина пресечки от новия стадион, за да избегне задръстванията.

— Сам ще се прибираш — подвиква ми, докато излизам. — Няма да се връщам в този зверилник.

Благодаря му за превоза и понечвам да затворя вратата, но той вдига ръце и изкрещява:

— Ааааа!

Аз също вдигам ръце и изкрещявам:

— Ааааа!

Групичка мъже, пиещи бира около една кола, ни чуват, вдигат ръце и крещят:

— Ааааа!

Ние сме мъже, обединени от един отбор, и всички скандираме заедно. Чувствам топлина в гърдите и си припомням колко е весело да си на мач в Южна Филаделфия.

Вървя към паркинга на „Линкълн файненшъл фийлд“, като следвам указанията, които брат ми снощи ми даде по телефона. Всички наоколо носят фланелки на Орлите. Навсякъде виждам зелено. Хората палят барбекю, пият бира от пластмасови чаши, подават си топка, слушат по радиото студиото преди мача и когато минавам покрай тях, всички ми махат, подхвърлят ми топка и викат: „Давайте, Птици!“, само защото нося фланелка на Орлите. Виждам малки момченца с бащите им. Възрастни мъже с порасналите им синове. Мъже викат, пеят и се смеят като деца. И осъзнавам колко много ми е липсвало всичко това.

Против волята си поглеждам към „Вет“ и виждам само паркинг. Има и ново бейзболно игрище, наречено „Ситизънс банк парк“. До входа се вее голям транспарант на някакъв нов играч на име Райън Хауърд. Всичко това май показва, че Джейк и татко не са ме излъгали, като ми казаха за събарянето на „Вет“. Опитвам се да не мисля за датите и се съсредоточавам върху радостта от мача и това да бъда с брат си.

Намирам точния паркинг и се оглеждам за зелената шатра с черния флаг на Орлите на върха. Паркингът е препълнен — шатри и барбекюта, и купон навсякъде — но след десетина минути забелязвам брат си.