Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

Последният ми спомен със Скот е на стадион „Вет“. Бях продал сезонния си билет на брат му Крис преди един или два сезона, но Крис често пътуваше по бизнес конференции и ми продаде обратно мястото за няколкото домакински мача, когато нямаше да е в града. Дойдох от Балтимор, за да гледам как Орлите играят с Далас; не помня кой спечели и с какъв резултат. Но си спомням, че седях между Скот и Джейк на Ниво 700, когато Далас отбелязаха страхотен тъчдаун. Някакъв клоун зад нас скочи и се развика, свали якето си и показа фланелка на Тони Дорсет. Всички в нашия сектор взеха да го освиркват и да го замерят с храна, а той само се хилеше.

Джейк беше толкова фиркан, че едва се държеше на крака, но се нахвърли на фена на Далас, като прескочи три редици с хора. Трезвеният даласки фен лесно изблъска Джейк, но когато Джейк падна в ръцете на пияни фенове на Орлите, се надигна рев и фланелката на Тони Дорсет беше смъкната насила от гърба на противниковия фен и разкъсана на парчета, преди охраната да дойде и да изхвърли десетина души.

Джейк не беше от изхвърлените.

Двамата със Скот успяхме да го измъкнем от блъсканицата и когато охраната дойде, се намирахме в мъжката тоалетна и пръскахме лицето на Джейк с вода в опит да го отрезвим.

Според мен това се случи преди година, някъде преди единайсет месеца. Но заговоря ли за тази случка сега, докато си правим барбекю пред „Линк“, те ще вземат да ми разправят, че е станало преди три-четири години, затова не казвам нищо, макар да ми се иска, защото отговорът на Джейк и Скот ще ми помогне да разбера какво си мисли за времето останалата част от света. А да не знам какво си мисли останалият свят за случилото се между тогава и сега е ужасяващо. По-добре да не се замислям много-много.

— Пийни бира — подканя ме Джейк. — Усмихни се. На мач сме!

И аз започвам да пия, макар на оранжевите шишенца с лекарствата ми изрично да пише, че ми е забранено да пия алкохол.

След като дебелаците в шатрата се нахранват, и ние хапваме от картонени чинийки, а после със Скот и Джейк си подхвърляме топката.

На паркинга е голяма навалица — не само от запалянковци, но и всякакви образи. Разни типове продават крадени или домашно правени тениски, майки разхождат малки момиченца в костюми на мажоретки, готови да направят номер, ако дариш долар на местния мажоретен състав; откачалки, които ти разправят мръсни вицове срещу безплатна храна и бира; стриптийзьорки в къси панталонки и сатенени якета раздават безплатни пропуски за местните заведения за мъже; дечурлига в екипи и каски събират пари за детските си футболни отбори; колежани раздават безплатни мостри на нови безалкохолни или енергийни напитки, или сладкиши, или вредни храни, и, разбира се, седемдесет хиляди пияни фенове на Орлите, точно като нас самите. Зелен футболен карнавал.

Преди да решим да си подхвърляме топката, вече съм изпил две-три бири, а се обзалагам, че Джейк и Скот са излочили поне по десет, затова и пасовете ни хич не са точни. Удряме паркирани коли, прекатурваме няколко маси с храна, фрасваме един-двама души по тила, но на никого не му пука, защото сме фенове на Орлите, носим зелени фланелки и сме готови да скандираме и да аплодираме Птиците. От време на време някой изскача пред някого от нас и пресреща по някой пас, но винаги ни връщат топката с усмивка.

Обичам да си подавам топката с Джейк и Скот, защото така се чувствам като момче, а Ники се влюби в мен, когато бях момче.

Но ненадейно се случва нещо лошо.

Джейк го вижда първи, посочва го и се провиква:

— Ей, гледайте го тоя задник!

Обръщам се и виждам едър мъжага във фланелка на Великаните на около четирийсет метра от нашата шатра. Носи каска в червено, бяло и синьо, а най-лошото е, че с него има малко момченце, също облечено във фланелка на Великаните. Въпросният тип отива при група фенове на Орлите, които отначало се държат грубо, но накрая го черпят бира.

Изведнъж брат ми тръгва към фена на Великаните, а ние със Скот хукваме подире му. Брат ми започва да скандира, докато върви:

— Зад-ник! Зад-ник! Зад-ник!

На всяка сричка сочи с показалец каската му. Скот прави същото и докато се осъзная, сме заобиколени от двайсетина мъже във фланелки на Орлите — те също скандират и сочат. Трябва да призная, че донякъде е вълнуващо да си част от такава тълпа — обединени в омразата си към феновете на противниковия отбор.

Стигаме до него и приятелчетата му — всичките фенове на Орлите — се смеят и израженията им сякаш казват: „Предупредихме те, че ще стане така“. Но вместо да покаже угризения, фенът на Великаните вдига ръце във въздуха, все едно току-що е направил фокус или нещо такова; усмихва се широко и кима като че ли му е забавно да му викат задник. Дори слага ръка на ухото си, сякаш за да каже: „Не ви чувам добре“. Хлапето с него, което има същата бледа кожа и сплескан нос и сигурно му е син, изглежда ужасено, фланелката на малкия виси до коленете му и когато виковете „задник“ се усилват, той се вкопчва в крака на баща си и се опитва да се скрие зад него.