Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

— Пат! Пат! Почакай!

Поглеждам назад към стадионите и виждам как брат ми тича към мен. През следващата минута брат ми става все по-голям и по-голям и накрая застава точно пред мен, присвит през кръста, и диша тежко.

— Съжалявам — казвам. — Толкова съжалявам.

— За какво ? — засмива се Джейк, вади мобилния си телефон, набира номер и слага телефона на ухото си.

— Намерих го — съобщава Джейк по телефона. — Да, кажи му.

Джейк ми подава телефона и аз го доближавам до ухото си.

— С Роки Балбоа ли говоря?

Разпознавам гласа на Скот.

— Слушай, онзи задник, дето го нокаутира, ами дойде на себе си и е супер бесен. Най-добре не се връщай при шатрата.

— Той добре ли е? — питам.

— По-добре се тревожи за себе си.

— Защо?

— Когато ченгетата дойдоха, се направихме на идиоти и никой не можа да идентифицира нито теб, нито брат ти, но откакто си тръгнаха, онзи тип претърсва паркинга за вас двамата. Каквото и да правите, не се връщайте, защото фенът на Великаните иска отмъщение.

Връщам телефона на Джейк. Изпитвам известно облекчение, като знам, че не съм наранил Стив сериозно, но и леко вцепенение, задето пак загубих контрол. Пък и малко ме е страх от фена на Великаните.

— Е, ще се прибираме ли? — питам Джейк, когато той приключва разговора си със Скот.

— Да се прибираме ли? Ти сериозно ли? — засмива се той и тръгваме обратно към „Линк“.

Дълго време не продумвам и брат ми ме пита дали съм добре.

Не съм добре, но не му го казвам.

— Слушай, онзи задник те нападна и ме събори на земята. Ти просто защитаваше брат си — успокоява ме Джейк. — Трябва да се гордееш със себе си. Ти беше героят .

Въпреки че защитавах брат си, въпреки че не нараних сериозно фена на Великаните, ни най-малко не се чувствам горд. Чувствам се виновен. Би трябвало пак да ме заключат в лошото място. Изглежда, д-р Тимбърс е бил прав за мен — нямам място в реалния свят, защото съм опасен и неконтролируем. Но, разбира се, не споделям това с Джейк, най-вече защото той самият никога не е бил заключван и няма представа какво е чувството да загубиш контрол, а и точно сега само иска да си гледа мача, и всичко това не означава нищо за него; защото никога не е бил женен и никога не е губил някого като Ники, и изобщо не се опитва да подобри живота си; защото никога не е водил борбата, бушуваща в моите гърди всеки един ден — химическите експлозии, които бумтят в черепа ми все едно са фойерверките на Четвърти юли, и ужасните нужди, и импулси, и…

Пред „Линк“ са се образували грандиозни опашки и ние чакаме да ни претърсят за оръжие заедно със стотици други фенове. Чудя се откога са започнали да претърсват публиката на футболни мачове, но не питам Джейк, защото е зает да пее „Летете, Орли, летете“ заедно със стотици други пияни фенове.

След като ни проверяват, изкачваме стъпалата, сканират ни билетите и влизаме в „Линкълн файненшъл фийлд“. Навсякъде е пълно с фенове — същински кошер зелени пчели, чието бръмчене е оглушително. Често ни се налага да ходим странично, за да се промушим между хората на път към нашия сектор. Вървя плътно след Джейк, уплашен да не се разделим, защото тогава със сигурност ще се загубя.

Отбиваме се в мъжката тоалетна, където Джейк подканя всички отново да изпеят бойната песен на Орлите. Има дълги редици писоари и с изненада виждам, че никой не пикае в мивките — във Вет (или поне на Ниво 700) всички използваха мивките като допълнителни писоари.

Най-после стигаме до местата си в крайната източна зона, само на двайсетина редици от полето.

— Как се докопа до толкова хубави места? — питам Джейк.

— Имам връзки — отвръща Джейк с горда усмивка.

Скот вече се е настанил и весело ме поздравява за боя с думите:

— Направо нокаутира проклетия фен на Великаните!

Което ме кара отново да се почувствам ужасно.

Джейк и Скот пляскат ръце с почти всички в сектора и когато другите фенове се обръщат към Скот и към брат ми по име, ми става ясно, че двамата явно са доста популярни тук.

Продавачът на бира идва и Скот купува за всички ни, а аз с изненада откривам поставка за чаша на седалката пред мен. На „Вет“ нямаше такива екстри.

Точно преди да обявят играчите на Орлите, на големите екрани в двата края на игрището показват кадри от филмите за Роки — Роки тича край старата военна корабостроителница, Роки тренира, Роки тича по стълбите на музея — а Джейк и Скот не спират да повтарят:

— Ето те и теб. Това си ти.

Накрая започвам да се безпокоя да не би някой да ги чуе и да разбере, че съм се бил с фена на Великаните на паркинга, и да каже на полицията да ме върне на лошото място.