Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

Екранът е спукан и прилича на паяжина.

— Какво е станало?

— Баща ти удари телевизора с настолната лампа.

— Заради загубата на Орлите?

— Всъщност, не. Направи го, когато Великаните изравниха в края на редовното време. Наложи му се да догледа мача на телевизора в спалнята — обяснява мама. — Как е брат ти?

— Добре е. Къде е татко?

— В кабинета си.

— О!

— Съжалявам, че отборът ви загуби — казва мама просто от любезност, сигурен съм.

— Няма за какво — отговарям и слизам в сутерена, където часове наред вдигам тежести в опит да забравя как се разплака малкият фен на Великаните, но още не съм в състояние да си избия детето от ума.

По някаква причина заспивам върху килима, който покрива част от пода в сутерена. В сънищата ми боят се повтаря отново и отново, но вместо да води детето на мача, фенът на Великаните води Ники и тя също носи тяхна фланелка. Всеки път щом нокаутирам едрия тип, Ники си проправя път през тълпата, слага главата на Стив в скута си, целува челото му и ме гледа укорително.

Точно преди да побягна, тя ми казва:

— Ти си звяр, Пат. И никога повече няма да те обичам.

Плача насън и се опитвам да не удрям Стив при всяко следващо връщане на спомена в съзнанието ми, но и в сънищата си не умея да се контролирам по-добре, отколкото в реалността, когато видях кръвта по ръцете на Джейк.

Буди ме затварянето на вратата. През прозорчетата над пералнята и сушилнята се процежда светлина. Изкачвам стълбите и не вярвам на очите си — оставил ми е спортните страници.

Много съм разстроен от съня си, но осъзнавам, че беше просто сън и въпреки всичко случило се баща ми все пак ми е оставил спортните страници след едно от най-тежките поражения в историята на Орлите.

Поемам си дълбоко въздух. Позволявам си отново да се изпълня с надежда и се заемам с тренировката.

Намирам се в закусвалня „Кристал лейк“ с Тифани; седим в същото сепаре като миналия път, ядем от една и съща купичка със зърнена закуска и пием горещ чай. Не си казахме нито дума, докато вървяхме насам; не си казахме нито дума, докато чакахме сервитьорката да донесе млякото, купичката и кутията със закуската. Започвам да разбирам, че приятелството ни е от онези, които не се нуждаят от много приказки.

Докато я гледам как доближава към розовите си устни лъжицата с корнфлейкс и захаросани стафиди, се опитвам да реша дали да й разкажа за случилото се на мача на Орлите.

От два дни не спирам да мисля за разплаканото момченце, криещо се зад крака на баща си, и за вината, която изпитвам, задето ударих фена на Великаните. Не разказах на мама, защото би се разстроила. Баща ми не ми е продумвал, откакто Орлите загубиха от Великаните, а с д-р Клиф ще се видим чак в петък. Пък и започвам да си мисля, че единствено Тифани би ме разбрала, защото тя има подобни проблеми и все избухва — както онзи ден на плажа, когато Вероника се изпусна и спомена за терапевта й пред мен.

Поглеждам Тифани: седи прегърбена и подпряла лакти на масата. Носи черна риза, от което косата й ми се струва още по-черна. Както винаги си е сложила прекалено много грим. Изглежда тъжна. Изглежда ядосана. Изглежда различно от всичките ми познати — не успява да си сложи онази щастлива маска, която носят другите хора, когато знаят, че някой ги гледа. Не носи маска пред мен и това някак ме кара да й се доверявам.

Внезапно Тифани вдига очи и ги впива в моите.

— Не ядеш.

— Съжалявам — свеждам поглед към златните конфети по мушамата върху масата.

— Хората ще ме помислят за свиня, ако ме гледат как нагъвам, докато ти гледаш.

Затова заравям лъжица в купичката, разсипвам малко мляко по блещукащата мушама и пъхам купчинка зърнена закуска в устата си.

Дъвча.

Преглъщам.

Тифани кимва и пак поглежда през прозореца.

— На мача на Орлите се случи нещо лошо — казвам и веднага ми се приисква да не бях.

— Не ми се слуша за футбол — въздъхва Тифани. — Мразя футбол.

— Не става дума за футбол.

Тя все така зяпа през прозореца.

Поглеждам и аз, но виждам само паркирани коли — нищо интересно. И започвам да говоря:

— Ударих един човек много силно… даже го отделих от земята… помислих, че съм го убил.

Тифани ме поглежда. Присвива очи и лекичко се подсмихва сякаш всеки момент ще прихне.

— И?

— Какво и?

— Уби ли го?

— Не. Не, не го убих. Нокаутирах го, но накрая дойде на себе си.

— Заслужаваше ли да го убиеш? — пита Тифани.