Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

При обявяването на стартовия състав на Орлите пускат фойерверки и се появяват мажоретки, и всички стават на крака, и Джейк ме тупа по гърба, и непознати хора ме потупват по рамото, и изведнъж преставам да мисля за боя на паркинга. Замислям се как баща ми гледа мача в хола, мама му поднася пилешки крилца, пица и бира и се надява Орлите да победят, та съпругът й да е в добро настроение цяла седмица. Питам се дали довечера татко ще си поговори с мен, ако Орлите спечелят. Началото на мача прекъсва мислите ми и аз аплодирам сякаш животът ми зависи от изхода на срещата.

Великаните отбелязват първи, но Орлите отговарят с тъчдаун и целият стадион запява бойната песен — придружавана от скандирания — с оглушителна гордост.

В края на първата четвърт Ханк Баскет прави първото улавяне в професионалната си кариера — двайсет и пет ярда. Всички в нашия сектор ме поздравяват и ме тупат по гърба, защото нося официална фланелка на Ханк Баскет, и аз се усмихвам на брат си, който ми направи такъв страхотен подарък.

След това Орлите изцяло контролират мача и в началото на последната четвърт вече водят с 24–7. Джейк и Скот са толкова щастливи, а аз си представям разговора си с татко, когато се прибера — колко ще бъде горд, че съм крещял при всеки опит на Илай Манинг да говори със съотборниците си.

Но ненадейно Великаните отбелязват седемнайсет безответни точки в последната четвърт и феновете на Филаделфия са в шок.

В допълнителното време Плаксико Бурес надбягва Шелдън Браун в крайната зона и Великаните напускат Филаделфия като победители.

Ужасна гледка.

Извън „Линк“ Скот предупреждава:

— По-добре не се връщайте при шатрата. Нищо чудно онзи задник да ви причаква.

Затова се сбогуваме със Скот и тръгваме заедно с тълпата към метрото.

Джейк има жетони. Минаваме през въртящите се врати, спускаме се под земята и се натикваме в един вече претъпкан влак. Хората ни викат:

— Няма място!

Джейк обаче сплесква тялото си между две други и издърпва и мен. Гърдите на брат ми се притискат в гърба ми; непознати хора се блъскат в мен. Вратите най-после се затварят и носът ми почти ги докосва.

От всички се носи остър мирис на бира.

Не ми е приятно да съм толкова близо до толкова много непознати хора, но не казвам нищо и скоро пристигаме при Градския съвет.

Слизаме от влака, пак минаваме през въртящи се врати, качваме се в центъра на града и тръгваме по Маркет стрийт, покрай стари универсални магазини и нови хотели, и Галерията.

— Искаш ли да видиш апартамента ми? — пита Джейк, когато стигаме Осма улица и спирката на „ПАТКО“ на Маркет стрийт, откъдето мога да хвана влака по Бен Франклин Бридж до Колингсуд.

Искам да видя апартамента на Джейк, но съм уморен и предпочитам да се прибера у дома, за да потренирам преди лягане. Питам дали е удобно да го видя някой друг път.

— Разбира се — казва той. — Хубаво е да си у дома, братле. Днес беше истински фен на Орлите.

Кимвам.

— Успокой татко, че другата седмица срещу Сан Франциско Птиците ще си го върнат.

Кимвам отново.

Брат ми ме изненадва, като ме прегръща силно и казва:

— Обичам те, братко. Благодаря ти, че ме защити на паркинга.

Уверявам го, че и аз го обичам, и той се отдалечава по Маркет стрийт, пеейки „Летете, Орли, летете“ с пълно гърло.

Слизам под земята, пускам петачката от мама в машината за дребни, купувам си билет, пъхам го в устройството на вратичката, слизам по още стъпала, спирам се на перона и се замислям за детето с фланелката на Великаните. Как ли е плакало, когато е разбрало, че са пратили баща му в безсъзнание? Дали изобщо е гледало мача след това? По пейките наоколо стоят и други мъже във фланелки на Орлите. Всички ми кимат съчувствено, като виждат фланелката ми на Ханк Баскет. Някакъв мъж в другия край на перона крещи:

— Проклети, шибани Птици! — и изритва едно кошче за боклук.

Друг мъж, застанал до мен, клати глава и шепне:

— Проклети, шибани Птици.

Влакът пристига, заставам точно до вратите и докато пътувам по Бен Франклин Бридж под здрачаващото се небе над река Делауер, гледам очертанията на града и отново се замислям за плачещото момченце. Става ми толкова зле, като се сещам за него.

В Колингсуд слизам от влака, прекосявам перона и се спускам по стълбите, пъхам билета си в устройството на въртящата се врата и после тичам до вкъщи.

Майка ми пие чай в хола.

— Как е татко? — питам я.

Тя поклаща глава и посочва телевизора.