Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

Брат ми насочва тълпата към скандирания „педал“ и към него се присъединяват все повече и повече фенове на Орлите. Сега сме поне петдесет души. Тогава малкият избухва в сълзи. Когато виждаме колко е разстроено детето, се засмиваме и тълпата се разпръсква.

Докато вървим обратно към шатрата, Джейк и Скот се смеят, но на мен не ми е толкова весело. Иска ми се да не бяхме разплаквали момченцето. Знам каква глупост е да се изтърсиш с фланелка на Великаните на мач на Орлите и онзи сам си е виновен, задето разплакахме сина му, но знам и че стореното от нас не беше мило, а Ники мрази такова поведение, затова се старая…

Ръцете му сякаш ми строшават гърба и аз политам напред и едва не падам. Когато се обръщам, виждам едрия фен на Великаните. Вече не носи каската; синът му не е с него.

— Харесва ли ти да разплакваш деца? — подвиква ми той.

Прекалено съм шокиран, за да отговоря. Скандираха поне петдесет души, а той избра мен. Защо? Аз дори не скандирах. Дори не сочех. Искам да му го кажа, но устата ми отказва, само стоя и клатя глава.

— Ако не искаш проблеми, не носи фланелка на Великаните на мач на Орлите — обажда се Скот.

— Само лош родител би довел сина си тук, облечен по този начин — добавя Джейк.

Тълпата на бърза ръка се събира отново. Обкръжава ни кръг в зелени дрехи и си помислям, че фенът на Великаните трябва да е напълно луд. Един от приятелите му се мъчи да го успокои. Той е дребен мъж с дълга коса и мустаци… и носи фланелка на Орлите.

— Стига, Стив. Да вървим. Не са искали нищо лошо. Само се пошегуваха.

— К’ъв ти е проблемът, бе? — крещи Стив и ме блъсва отново, този път в гърдите.

В този момент феновете на Орлите пак започват да скандират:

— Зад-ник! Зад-ник! Зад-ник!

Стив ме гледа в очите и скърца със зъби, а жилите на врата му изпъкват като въжета. И той вдига тежести. Ръцете му са дори по-големи от моите и е с три-четири сантиметра по-висок от мен.

Поглеждам към Джейк за помощ и виждам, че той самият изглежда леко разтревожен.

Джейк пристъпва пред мен, вдига ръце, за да покаже, че не цели нищо лошо, но преди да успее да каже и дума, фенът на Великаните сграбчва възпоменателната тениска на Джером Браун и поваля брат ми на земята.

Виждам как пада на бетона — ръцете на брат ми се плъзгат по настилката, от пръстите му капе кръв и очите му изглеждат объркани и изплашени.

Брат ми е ранен.

Брат ми е ранен.

БРАТ МИ Е РАНЕН.

Избухвам.

Лошото чувство в стомаха ми се стрелва нагоре през гърдите и към ръцете и преди да успея да се овладея, се втурвам напред като камион. Улучвам бузата на Стив с ляво кроше, а дясното попада в долната част на брадичката му и направо го отделя от земята. Виждам как прелита през въздуха, сякаш пада назад в басейн. Рухва по гръб на бетона, краката и ръцете му потреперват и повече не помръдва, тълпата утихва, а аз се чувствам ужасно. Толкова виновен.

Някой се провиква:

— Повикайте линейка!

Друг извиква:

— Кажете им да носят чувал!

— Съжалявам — прошепвам, защото ми е трудно да говоря. — Толкова съжалявам.

И после се затичвам.

Лъкатуша през тълпата, по улици, покрай коли и клаксони, и ругаещи шофьори. Стомахът ме присвива и направо си изповръщам червата на тротоара — яйца, наденици, бира — и сума ти хора ми крещят, наричат ме пияница и задник; и после отново тичам с всички сили, надолу по улицата, далеч от стадионите.

Пак започва да ми се гади. Спирам и осъзнавам, че съм сам — наоколо няма нито един фен на Орлите. Телена ограда, а зад нея изоставен на вид склад.

Пак повръщам.

На тротоара, край локвата, която направих, на слънцето блестят парчета счупено стъкло.

Плача.

Чувствам се ужасно.

Осъзнавам, че пак съм се провалил в опитите си да бъда мил; че жестоко загубих контрол; че сериозно нараних друго човешко същество и че сега вече никога няма да си върна Ники. Изпитателният срок ще продължи завинаги, защото жена ми е пацифистка и не би ми позволила да ударя човек при никакви обстоятелства, а и Бог, и Исус искат от мен да обърна и другата буза. Наистина не биваше да удрям фена на Великаните, знам го, и сега плача, понеже съм такъв проклет загубеняк, такова жалко нищожество.

Вървя още половин пресечка с бясно надигащи се гърди, после спирам.

— Мили Боже — призовавам аз, — моля те, не ме връщай на лошото място. Моля те!

Вдигам очи към небето.

Точно под слънцето минава облак.

Иззад него се показва слънчев лъч.

Напомням си:

— Не се отчайвай. Още не.