Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

— Какво си й направил? — пита ме Рони.

— Нищо — свивам рамене аз. — Само плувахме.

— А ти какво правеше? — обръща се Вероника към Рони.

— Изглежда съм заспал и…

— Боже Господи, Рони. Оставил си Емили сама с него ?

Вероника натъртва на „него“ по ужасен начин, Емили плаче, Рони ме обвинява, че съм сторил нещо ужасно на дъщеря му, слънцето изгаря голите ми гърди и гръб, Тифани гледа — внезапно ме обхваща чувството, че ще се пръсна. Определено усещам как се задава един от моите пристъпи, затова, преди да съм избухнал, правя единственото, което ми идва наум: избягвам надолу по плажа далеч и от Вероника, и от Рони, и от Емили, и от плача, и от обвиненията. Тичам с всички сили и изведнъж осъзнавам, че и аз плача, навярно защото просто си плувах с Емили и беше толкова приятно, и се стараех да бъда добър, и си мислех, че съм добър, а разочаровах най-добрия си приятел, и Вероника ми се разкрещя, и не е честно, защото толкова се стараех, и докога ще продължава този проклет филм, и колко още трябва да се бъхтя, за да стана по-добър, и…

Тифани ме подминава.

Изтичва покрай мен по-бърза от вятъра.

Изведнъж само едно нещо е от значение — да я изпреваря.

Забързвам се и я настигам, но тя набира скорост и известно време тичаме един до друг, а после аз достигам онази непостижима за жените скорост и се втурвам пред нея, и запазвам тази само мъжка бързина за около минута, преди да намаля и да й позволя да ме настигне. Дълго време тичаме рамо до рамо на плажа, без да продумаме.

Сякаш минава цял час, преди да се обърнем, и още един, докато видим чадъра на Рони и Вероника, но преди да стигнем там, Тифани се хвърля в океана.

Следвам я — притичвам право между вълните — и солената вода охлажда кожата ми след дългото бягане. Скоро се оказваме прекалено навътре, за да стоим прави, и главата на Тифани се носи сред вълните, вече значително успокоени. Лицето й е леко загоряло, а косата й виси тъмна и мокра, и естествена, а на носа й виждам лунички, които не се забелязваха сутринта. Плувам до нея.

Една вълна ме повдига, спускам се от другата страна и с изненада установявам колко близо едно до друго са лицата ни. За секунда Тифани толкова ми напомня за Ники, не ме обзема страх да не я целуна, без да искам, но, за щастие, Тифани се отдалечава на няколко метра от мен.

Краката й се показват над водата и тя се носи, с глава обърната към хоризонта.

Обръщам се по гръб, гледам линията, където небето и водата се сливат, вълните ме люшкат и с Тифани дълго време се носим един до друг, без да продумаме.

Най-после се връщаме при одеялото. Емили спи, налапала юмручето си, а Вероника и Рони лежат на сянка, хванати за ръце. Когато се надвесваме над тях, те присвиват очи и ни се усмихват, все едно преди малко не се е случило нищо лошо.

— Как беше тичането? — пита Рони.

— Искаме да се прибираме — отговаря Тифани.

— Защо? — Рони се надига. — Даже не сме обядвали още. Пат, наистина ли искаш да се прибираш?

Вероника мълчи.

Поглеждам към небето. Няма и едно облаче. Само синьо.

— Да — потвърждавам и след малко вече сме в минивана на път за Колингсуд.

— Ааааа!

Надигам се, а сърцето ми бумти. Идвам на себе си и виждам баща си до леглото ми с вдигнати ръце; носи фланелката с номер 5 на Макнаб.

— Ааааа! — продължава да крещи, докато накрая се надигам от леглото, вдигам ръце и се присъединявам:

— Ааааа!

Скандираме, като изписваме буквите с ръце и крака.

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!

След това, без да ми каже добро утро или каквото и да било, баща ми излиза от стаята.

Поглеждам часовника — 5:59 сутринта. Мачът започва в един часа. Обещах да се присъединя към компанията на Джейк в десет часа, тоест имам два часа за вдигане на тежести и един за тичане. Заемам се с тежестите, а в 8 часа Тифани ме чака пред къщи, точно както обеща.

Правим кратък крос — само десетина километра.

Вземам душ, обличам си фланелката на Баскет и моля мама да ме закара до спирката на „ПАТКО“, но тя възразява:

— Шофьорът ти те чака отвън.

Мама ме целува по бузата и ми дава малко пари.

— Приятно прекарване и не позволявай на брат си да пие твърде много.

Татко ме чака в седана си; двигателят е запален. Влизам в колата и питам:

— Татко, ще идваш ли на мача?

— Бих искал — отвръща той и излизаме на заден от алеята.

Истината е, че баща ми все още изтърпява самоналоженото си наказание да не ходи на мачове на Орлите. В началото на осемдесетте се сбил с фен на Даласките каубои, проявил наглостта да седне на ниво 700, където бяха най-евтините места на „Вет“, заемани от най-коравите фенове на Орлите.