Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

— Значи съсипах Коледата на всички?

— Онази смахната кучка ни съсипа Коледата.

— Джейк — обажда се мама. — Моля те.

— Орлите победиха ли? — питам Джейк, защото си спомням, че водеха и се надявам баща ми да е в прилично настроение, като се прибера.

— Да — троснатият отговор на Джейк ми показва, че съм го раздразнил.

Орлите са победили Ти О и Далас — в Далас — на Коледа и са си осигурили място на плейофите, а Джейк, който не е пропускал мач от началното училище, изпуска може би най-добрата среща за сезона, защото претърсва цяла Северна Филаделфия за умопобъркания си брат. И сега ми става ясно защо баща ми не е в спасителната група — няма начин да пропусне толкова важен мач, особено пък срещу Далас. Не мога да не изпитвам вина — сигурно щяхме да прекараме наистина приятна Коледа, особено като се има предвид, че и баща ми щеше да е във феноменално настроение, и майка ми положително е приготвила вкусно ядене, и Кейтлин даже носи фланелка на Орлите, а аз обърквам живота на всички и може би щеше да е по-добре бандитите да ме бяха убили, и…

Заплаквам, но тихичко, за да не разстройвам мама.

— Съжалявам, че заради мен си изпуснал мача, Джейк — успявам да пророня, но от тези думи заплаквам още по-силно и след малко рева като бебе, заровил лице в ръцете си.

Мама потупва здравия ми крак, но никой не казва нищо.

През остатъка от пътя пътуваме в мълчание.

Рожденият ми ден се пада в петък, 29 декември. Следобед мама ми помага да залепя найлон върху гипса, за да се изкъпя за първи път, откакто си счупих крака. Малко ми е неловко да говоря за това, но се налага мама да ми помага да не си намокря крака: тя придържа завесата, за да предпази гипса, докато аз прекрачвам през ръба на ваната, опитвайки се да се държа на здравия си крак. Мама ми подава сапуна, а после и шампоана. Преструва се, че не вижда голото ми тяло, но съм сигурен, че го мярка по някое време, от което ми е малко особено. Не съм тренирал от няколко дни и се чувствам много малък и хилав, мама обаче не коментира отслабналите ми мускули, защото е мила жена.

След душа мама ми помага да обуя преправеното долнище на анцуга — разпорила е единия крачол, та шината ми да мине през него. Обличам си една хубава риза от „Гап“ и новото кожено яке. Слизам по стълбите с подскоци, подпирам се на патериците и за да се вмести гипсираният ми крак, сядам странично на задната седалка в мамината кола.

Пристигаме пред къщата във Вурхис, аз докуцвам до кабинета на Клиф, избирам черното кресло, облягам гипса на подложката за крака и разказвам на Клиф всичко.

Историята свършва и Клиф пита:

— Значи от Коледа насам си в леглото?

— Да.

— И нямаш желание да четеш и да гледаш телевизия?

— Не.

— И изобщо не тренираш горната част на тялото си? Не вдигаш тежести?

— Не.

— А какво правиш по цял ден?

— Спя, мисля. От време на време пиша. А и Дани идва да ме види.

Вече бях описал на Клиф как Бог ме изпрати при Дани и дори Клиф трябваше да признае, че това си беше чудо, а може би и слънчевият лъч в моята ужасна Коледа.

— Какво правите с Дани, когато идва?

— Играем парчези.

— Парчези ли?

— Това е кралската игра на Индия. Как може да не знаеш?

— Знам какво е парчези. Просто съм изненадан, че го играете с Дани.

— Защо?

Клиф прави странна физиономия, но не отговаря.

— Дани носи парчези чак от Северна Филаделфия. Идва с влака.

— Това е хубаво, нали? Сигурно е приятно да виждаш стария си приятел.

— Стана ми мъчно, защото още не можел да рапира, дори след втората операция, но леля му е намерила работа като чистач в нейната църква, към която има и дневен център. Бърше пейките с борово масло, мие пода, изпразва кошчето за боклук и всяка вечер чисти с прахосмукачка — такива работи. А и сега мирише на бор, което си е приятен бонус. Но Дани е по-мълчалив, отколкото го помня в лошото място.

— Казвал ли си на Дани какво ти причини Тифани? — интересува се Клиф.

— Да.

— И той какво каза?

— Нищо.

— Не ти ли даде някакъв съвет?

— Не съм му искал съвет.

— Разбирам — Клиф се хваща за брадичката — знак, че ще каже нещо, чуто от майка ми. — Пат, знам как си загубил паметта си. Всички знаем. — Той прави пауза, за да прецени реакцията ми. — А, струва ми се, и ти си спомняш. Нали?

— Не.

— Искаш ли да ти разкажа как си загубил паметта си?

— Не.

— Защо?

Не отговарям.

— Известно ми е, че д-р Тимбърс всеки ден ти е разказвал историята като част от терапията ти. Затова никога не повдигам въпроса. Очаквах да пожелаеш да поговорим по въпроса, когато си готов, но минаха почти пет месеца, а сега си със счупен крак и положението като че ли се влоши. Няма как, трябва да опитаме по-различна тактика. Тифани е права: време е да затвориш тази страница. Не казвам, че методът й е почтен, но наистина е време да се примириш със случилото се, Пат. Трябва да затвориш страницата.