Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

— Няма защо, братко. Обичам те. Винаги. Знаеш го.

След като Джейк си тръгва, останалите пием бира още около половин час, но накрая много от момчетата признават, че и те имат планове за Нова година с жените си, затова автобусът на Инвазия от Азия потегля обратно към Ню Джърси.

Орлите спечелиха последните пет мача, а с това и Източната дивизия, така че няма как да спра Ашвини да надуе клаксона на Инвазия от Азия, когато спира пред къщата на родителите ми. Скандирането отеква силно: „О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!“ и докарва майка ми до вратата.

С мама заставаме на най-горното стъпало и махаме, докато зеленият автобус се отдалечава.

Ядем късна новогодишна вечеря заедно като семейство, но дори след поредната победа на Орлите и надеждите за Супер Боул, баща ми не говори много и още преди мама да е приключила с вечерята си, се оттегля в кабинета си, сигурно за да чете исторически романи.

Точно преди часовникът на огромния плосък екран на татковия телевизор да удари дванайсет, мама ме пита дали искам да излезем навън да удряме тенджери и тигани, както когато бях малък. Признавам на мама, че не ми се удрят тенджери и тигани, защото съм уморен след целия ден, прекаран навън на студено, затова си оставаме на дивана и гледаме как празнуват на Таймс Скуеър.

Две хиляди и шеста става на 2007.

— Тази година ще бъде добра за нас — казва мама и се насилва да се усмихне.

Отвръщам на усмивката й — не защото се надявам годината да е добра, а защото баща ми отиде да си легне преди час, Ники никога няма да се върне, няма ни най-малка вероятност 2007 да е добра нито за мама, нито за мен, и все пак мама се опитва да намери слънчевия лъч, както ме учеше като бях малък. Тя продължава да се надява.

— Ще бъде добра година — съгласявам се.

Мама заспива на дивана, а аз изгасвам телевизора и я наблюдавам как диша. Все още е хубава жена и като я гледам как кротко спи, се ядосвам на баща си, макар да съм наясно, че той не може да се промени. Но ми се иска поне да опита да цени мама повече и да прекарва известно време с нея, особено сега, когато не може да оправдава цупенето си и с Орлите — каквото и да стане на плейофите, сезонът вече е изключително успешен, още повече, след като стигнаха толкова далеч дори без Макнаб. И все пак знам, че баща ми едва ли ще се промени, защото го познавам от трийсет и пет години и винаги си е бил такъв.

Мама се свива на топка и трепери, затова се изправям с мъка, взимам си патериците и се клатушкам към килера. Намирам одеяло в дъното на помещението, бавно се връщам при мама и я завивам, но тя не спира да трепери. На най-горния рафт в килера намирам по-дебело одеяло и се протягам да го сваля. Чувам трясък и одеялото пада на главата ми. Поглеждам надолу и виждам в краката си видеокасета в пластмасова кутия с две биещи камбани отпред.

Докуцвам обратно при мама и я покривам с дебелото одеяло.

С гипсирания крак ми е трудно да се наведа за касетата; налага се да седна на земята, за да я стигна. Довличам се до телевизора и пъхам касетата във видеото. Оглеждам се през рамо дали мама спи дълбоко и преди да натисна PLAY, изключвам звука.

Касетата не е превъртяна до самото начало, така че започва с приема. Гостите ни са настанени в балната зала на Гленмонт Кънтри Клуб — голф игрище в едно тузарско градче край Балтимор. Камерата е насочена към входа, но се виждат и дансингът, и бендът. Певецът зад микрофона обявява:

— Да започнем партито по филаделфийски!

Духовите инструменти подемат „Gonna Fly Now!“. След малко се включват китаристът, басистът и барабанистът и макар че не звучи съвсем като песента от Роки, все пак се доближава.

— Родителите на младоженеца: господин и госпожа Патрик Пипълс!

Гостите ръкопляскат учтиво, докато мама и татко прекосяват дансинга, хванати за ръце; болката, изписана на татковото лице, показва, че да му обявяват името на моята сватба е едно от най-ужасните преживявания в живота му.

— Родителите на булката: господин и госпожа Джордж Гейтс.

Родителите на Ники подскачат през балната зала и си личи, че са леко фиркани. Засмивам се, като си спомням колко бяха забавни тъстът и тъщата ми, когато се напиеха. Наистина ми липсват.

— Шаферът и шаферката: Рони Браун и Елизабет Ричардс.

Лиз и Рони махат на гостите като кралски особи и това прави странно впечатление; ръкоплясканията секват. Рони изглежда много млад: по онова време още не е бил баща, Емили даже не е съществувала.

— Кумът и кумата: Джейк Пипълс и Уенди Ръмсфорд!