Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

Взирам се в подгизналото лице на Тифани — мокра коса, размазан грим — и не мога да повярвам, че не е Ники. Отначало не схващам какво ми казва, но малко по малко усещам как нещо се разгаря в гърдите ми и епизодът се задава неумолимо. Очите ми смъдят. Лицето ми е аленочервено. Внезапно осъзнавам в каква заблуда съм живял през последните два месеца, Ники никога няма да се върне и изпитателният срок ще трае вечно.

Ники.

Никога.

Няма.

Да се върне.

Никога.

Искам да ударя Тифани.

Искам да налагам лицето й с юмруци, докато костите в ръцете ми не се пръснат и Тифани не стане напълно неузнаваема, докато вече няма лице, от което да сипе лъжи.

— Но всичко в писмата беше вярно. Ники наистина се е развела с теб и се е омъжила за друг, и е взела ограничителна заповед срещу теб. Получих цялата информация от…

— Лъжкиня! — усещам как крещя. — Рони ме предупреди да не ти се доверявам. Каза, че си само една…

— Моля те, изслушай ме. В шок си, знам. Но е време да се изправиш пред реалността, Пат. Самозалъгваш се от години. За да ти помогна, трябваше да направя нещо драстично. Не съм и помисляла…

— Защо? — усещам, че всеки момент ще повърна, че ръцете ми всеки момент ще стиснат Тифани за гърлото. — Защо ми го причини?

Тифани дълго ме гледа в очите и гласът й затреперва както на мама, когато говори наистина искрено. Тифани казва:

— Защото съм влюбена в теб.

Аз хуквам.

Отначало Тифани е по петите ми, но макар и с кожени обувки и под проливен дъжд, успявам да стигна мъжката скорост, която тя не притежава; тичам по-бързо от всякога и след много завои и криволичене през колите се обръщам и Тифани вече я няма; леко позабавям темпото и тичам безцелно сякаш часове. Потя се в дъжда, татковото палто много натежава. Дори не мога да се замисля какво означава всичко това. Предаден от Тифани. Предаден от Бог. Предаден от собствения си филм. Все така плача. Все така тичам. И пак започвам да се моля, но по лош начин.

Боже, не поисках един милион долара. Не поисках да бъда известен и могъщ. Дори не поисках Ники да ме приеме. Поисках само една среща. Един разговор очи в очи. Откакто напуснах лошото място, се старая да стана по-добър — да стана точно това, което ти искаш от всички — добър човек. А ето ме сега, тичам през Северна Филаделфия в една дъждовна Коледа… съвсем самичък. Защо ни даде толкова много истории за чудеса? Защо ни изпрати Сина си от небето? Защо ни даваш филми, щом в живота никога няма добър край? Що за проклет Бог си ти? Искаш да бъда нещастен до края на живота си ли? Искаш…

Нещо ме удря жестоко в пищяла и падам тежко на мокрия бетон. Усещам ритници по гърба, по краката, по ръцете. Свивам се на топка в опит да се предпазя, но ритниците не спират. Когато вече имам чувството, че бъбреците ми ще се пръснат, вдигам глава, за да видя кой ми причинява това, но виждам само подметката на маратонка точно преди да ме удари в лицето.

Събуждам се: дъждът е спрял, но аз още треперя. Сядам; болка пробожда цялото ми тяло. Палтото ми го няма. Кожените ми обувки ги няма. Всичките ми пари ги няма. Коженият ми колан го няма. Новият часовник от мама за Коледа го няма. Докосвам лице и пръстите ми почервеняват.

Оглеждам се и виждам, че съм на тясна уличка, пълна с паркирани коли. Редици долепени къщи от двете страни. Някои прозорци са заковани, много от верандите и стъпалата се нуждаят от ремонт, а уличните лампи не светят — явно са счупени с камъни — от което целият свят изглежда потънал в мрак. Намирам се в лош квартал, без пари, без обувки и без ни най-малка представа къде съм. Част от мен иска да остана да лежа на тротоара завинаги, но се страхувам да не би лошите хора да се върнат да ме довършат и преди да успея да помисля, съм на крака и куцукам по платното.

Десният ми бедрен мускул е схванат и не мога да си сгъвам дясното коляно.

Една от къщите е украсена за Коледа. На верандата са изобразени яслите с пластмасови Йосиф и Мария — и двамата чернокожи. Приближавам към Младенеца: мисля си, че е по-вероятно да ми помогнат хора, които празнуват Коледа, отколкото такива без украса, защото в Библията Исус казва, че трябва да помагаме на хора без обувки, които са били набити и ограбени.

Най-сетне се довличам до украсената къща и става нещо странно. Вместо да почукам на вратата, докуцвам до черните Йосиф и Мария, защото искам да разгледам яслите и да видя дали и Младенеца е черен. Схванатият ми крак крещи от болка и се предава точно когато стигам яслите. Облегнат на едно коляно и две ръце, установявам, че малкият Исус между Йосиф и Мария действително е чернокож и освен това е включен в тока — тъмното Му лице грее като кехлибар и от гърдите Му блести ярка бяла светлина.