Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

— Толкова се радвам, че си при мен, Пат — мама дърпа главата ми с всички сили към себе си, та гърлото ми се натиска в рамото й и ми става малко трудно да дишам.

Прибирам се в стаята си и под светлината на електрическата коледна свещ, която мама сложи на прозореца ми, разгъвам бележката от Тифани.

Скъпи Пат,

Няма да дойда на Коледа. Никога няма да дойда. Продължи напред. Започни начисто. Тифани и семейството ти ще ти помогнат да го преодолееш. Този път ти казвам сбогом завинаги. Повече няма да ти пиша и няма да отговарям на обажданията на Тифани, защото не ми е приятно да ми крещи и да ме ругае в твоя защита. Не се опитвай да се свържеш с мен. Ограничителната заповед още е в сила.

На Коледа ставам преди зазоряване и започвам тренировката. Малко съм нервен, защото днес ще се съберем с Ники, затова правя упражненията двойно по-бързо в опит да намаля притеснението си с работа. Съзнавам, бележката от снощи подсказва, че Ники може и да не иска да се срещнем на специалното място по залез, но знам и друго: точно когато главният герой във филма е на път да се предаде, се случва нещо изненадващо и се стига до хепиенд. Сигурен съм, че се намирам в онзи момент от филма ми, когато ще се случи нещо изненадващо, и се уповавам на Бог — Той няма да ме подведе. Ако имам вяра, ако отида на специалното място, по залез-слънце ще стане нещо прекрасно — усещам го.

Чувам коледна музика, прекъсвам тренировката и се качвам. Мама пържи бекон с яйца и вари кафе.

— Весела Коледа! — поздравява ме тя и ме целува по бузата. — Да не си забравиш лекарствата.

Вадя оранжевите шишенца от чекмеджето и развъртам капачките. Тъкмо гълтам последното хапче и баща ми влиза в кухнята и хвърля найлоновата опаковка от вестника в кофата за боклук. Когато се обръща и се насочва към хола, мама му казва:

— Весела Коледа, Патрик.

— Весела Коледа — измънква той.

Ядем бекон с яйца и препечени филийки като семейство, но никой не говори.

Сядаме около елхата в дневната. Мама отваря подаръка си от татко: диамантена огърлица от универсален магазин — миниатюрни диаманти във формата на сърце върху тънка златна верижка. Сигурен съм, че мама вече има подобна огърлица, защото я носи почти всеки ден. Баща ми явно й е подарил същата миналата година, но мама се прави на изненадана и възкликва:

— Патрик, нямаше нужда — и целува баща ми по устните и го прегръща.

Татко не отговаря на прегръдката й, но виждам, че е доволен, защото се подсмихва.

После му връчваме подаръка от мен и мама. Той разкъсва опаковъчната хартия и вади оригинална фланелка на Орлите, не от евтините.

— Защо няма име и номер?

— След като Макнаб излезе от строя, си помислихме, че ще искаш да си избереш нов любим играч — обяснява мама. — И когато това стане, ще пришият името и номера му на фланелката.

— Не си пилейте парите — татко пуска фланелката обратно в кутията. — Днес няма да спечелят без Макнаб. Няма да стигнат до плейофите. Повече няма да гледам това жалко подобие на отбор.

Мама ми се усмихва, понеже я бях предупредил, че татко ще каже точно това, независимо от чудесната игра на Орлите напоследък. Но с мама отлично знаем какво ще стане по-късно: днес татко ще гледа мача срещу Каубоите, а в края на следващото лято — когато види един-два предсезонни мача — ще си избере нов любимец и ще каже нещо от рода на: „Джини, къде ми е оригиналната фланелка на Орлите? Искам да ми пришият номера преди сезонът да е започнал“.

За мен има десетки подаръци, всичките купени и опаковани от мама. Получавам нова блуза на Орлите, нови маратонки, спортни дрехи, официални дрехи, няколко вратовръзки, чисто ново кожено яке и специален часовник за тичане, с който ще следя времето, за което тичам, и даже ще изчислявам изгорените калории. И…

— Боже Господи, Джини! Колко подаръци си взела на детето? — възкликва татко, но си личи, че всъщност не е ядосан.

След обяд се изкъпвам, слагам си дезодорант, пръскам си от татковия одеколон и си обличам един от новите екипи за тичане.

— Ще изпробвам новия часовник — казвам на мама.

— Кейтлин и брат ти ще дойдат след един час — напомня ми тя. — Не се бави.

— Няма — обещавам на излизане.

В гаража се преобличам с официалните дрехи, които скрих там още преди няколко дни — туидени панталони, черна риза, кожени обувки и скъпото палто, което баща ми вече не носи. После отивам на спирката на „ПАТКО“ и хващам влака до Филаделфия в 1:45.