Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

— Как е, Баскет? — поздравява брат ми, отваряйки вратата. Носи възпоменателната фланелка на Джером Браун, защото днес има мач. — Влизай.

В дневната има голям еркер, през който се вижда Бен Франклин Бридж, аквариум „Камден“ и мъничките лодки, плаващи по Делауер. Гледката е красива. Веднага забелязвам плоскоекранния телевизор на брат ми, по-голям дори от татковия, и достатъчно тънък да виси на стената като картина. Но най-странното е, че брат ми има малък роял в дневната си.

— Това пък какво е? — възкликвам.

— Гледай — Джейк сяда пред пианото, вдига капака и започва да свири!

С удивление го слушам как изпълнява „Летете, Орли, летете“. Версията му не е кой знае какво, няколко прости акорда, но определено се разбира, че е бойната песен на Орлите. Когато запява, и аз се присъединявам към него. След това скандираме и накрая Джейк ми обяснява, че от три години взема уроци. Дори ми изсвирва още една мелодия, съвсем различна от „Летете, Орли, летете“. Позната ми е отнякъде. Звучи изненадващо нежно — все едно котенце стъпва сред висока трева — и ми изглежда невероятно как Джейк е способен да създаде нещо толкова красиво. Даже усещам, че сълзите ми напират, докато брат ми свири със затворени очи, а тялото му се люшка напред-назад. Изглежда малко странно, понеже носи фланелка на Орлите. Прави една-две грешки, но не ме е грижа, защото той се старае с всички сили да изсвири мелодията хубаво за мен, а нали това е важното.

Той приключва, а аз ръкопляскам силно и го питам какво е изсвирил.

— Pathétique. Соната за пиано №8 от Бетовен. Това беше от втората част. Адажио кантабиле — обяснява Джейк. — Хареса ли ти?

— Много — уверявам го искрено. Удивен съм. — Кога си се научил да свириш?

— Когато Кейтлин се нанесе при мен, донесе и пианото си и оттогава ми дава уроци.

Малко ми се завива свят, защото никога не съм чувал за тази Кейтлин, а брат ми май току-що ми каза, че живее с нея — значи той има сериозна връзка, за която даже не знам. Има нещо гнило. Братята трябва да знаят за приятелките си. Накрая успявам да промълвя:

— Кейтлин ли?

Брат ми ме води в спалнята си, където има голямо дървено легло и два шкафа, наподобяващи стражи. Вдига от нощното си шкафче черно-бяла снимка в рамка и ми я подава. На снимката Джейк е притиснал буза до красива жена. Косата й е руса и къса почти като на мъж, а видът й е много нежен, но е хубавица. Носи бяла рокля, а Джейк е в смокинг.

— Това е Кейтлин — посочва Джейк. — Понякога свири във филаделфийския оркестър, но прави и много записи в Ню Йорк Сити. Пианистка е.

— Защо досега не съм чувал за нея?

Джейк взима снимката от ръцете ми и я поставя обратно на шкафа. Връщаме се в дневната и сядаме на кожения му диван.

— Знаех колко си разстроен заради Ники и не исках да ти казвам, че аз съм… ами… щастливо женен.

Женен?! Думата ме блъсва като гигантска вълна и ме облива пот.

— Мама се опита да те измъкне от онова място в Балтимор за сватбата, обаче беше приет скоро и отказаха да те пуснат. Мама не даваше да ти казвам за Кейтлин, затова досега си мълчах, но ти си ми брат и след като вече си вкъщи, искам да знаеш какво става в живота ми, а Кейтлин е най-хубавото нещо в него. Разказал съм й всичко за теб и, стига да си съгласен, днес ще ви запозная. Помолих я да излезе тази сутрин, докато ти съобщавам. Сега мога да й звънна и да обядваме заедно, преди двамата с теб да идем на „Линк“. Е, искаш ли да се запознаеш с жена ми ?

Докато се усетя, вече седя в малко, но лъскаво кафене на Саут стрийт срещу красива жена: тя държи ръката на брат ми под масата и не спира да ми се усмихва. Джейк и Кейтлин поддържат разговора, което ми напомня за онзи ден с Вероника и Рони. Джейк отговаря на повечето въпроси, зададени ми от Кейтлин, защото аз не говоря много. Никой не споменава и дума за Ники и за престоя ми на лошото място, нито колко е откачено Кейтлин да е женена за брат ми от години, а аз никога да не съм я виждал. Когато сервитьорката идва, твърдя, че не съм гладен, защото нямам много пари — само десетте долара от мама за метрото, а вече похарчих пет за билета дотук. Брат ми обаче поръчва и за трима ни — той щял да черпи, нещо много мило от негова страна. Ядем скъпи сандвичи с шунка и някаква доматена паста и накрая питам Кейтлин дали церемонията е била хубава.

— Каква церемония? — пита тя и забелязвам как поглежда малкия бял белег над дясната ми вежда.

— Сватбената ви церемония.

— О! — възкликва тя и поглежда брат ми любвеобилно. — Да. Беше прекрасно. Службата беше в катедралата „Свети Патрик“ в Ню Йорк, а после имаше малък прием в „Ню Йорк Палас“.