Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

Следобед се качвам горе и за момент се спирам зад дивана.

— Татко? — казвам. — Татко?

Той не ми обръща внимание и все така продължава да зяпа мача от 1 часа, а аз дори не поглеждам кой играе, понеже съм толкова притеснен от думите на мама. Навличам си чувала за боклук и се надявам Тифани да е навън, защото имам нужда да си поговоря с някого. Но след като се разтягам петнайсет минути, Тифани така и не се появява, затова тичам сам и си мисля колко странно е, че когато искам да тичам на спокойствие, Тифани винаги идва, а точно днес я няма.

Много съм гладен и докато бягам, болката в стомаха се засилва, което ме радва, защото е знак как отслабвам, а пък през изминалата седмица сякаш понапълнях, особено след бирата с Джейк през уикенда. Това ми напомня, че откакто Орлите загубиха от Великаните, не съм говорил с Джейк. Чудя се дали днес ще дойде да гледа мача с нас с татко. Болката се изостря и решавам да тичам по-надалеч от обикновено, за да се напрегна докрай. Пък и малко се страхувам да се прибера вкъщи, след като мама ме остави сам с татко за целия ден, а и не съм сигурен какво искаше да каже с „промени“. Все ми се иска Тифани да бе дошла да тичаме, та да си поговоря с нея и да й кажа как се чувствам. Това е странно желание, като се има предвид, че тя никога не казва почти нищо в отговор, и последния път, като се опитах да й споделя проблемите си, започна да ругае много силно на обществено място и изрече някои направо ужасни неща за Ники. И все пак ми се струва, че Тифани е най-добрата ми приятелка, което е странно, пък и страшничко.

На края на кроса изтичвам по нашата улица, но сребристото БМВ на Джейк не се мярка никъде. Може пък да е дошъл с влака. Надявам се да не остана сам с баща си за мача, но някак усещам, че точно така ще се получи.

Влизам в къщата: татко все още е сам на дивана, сега във фланелката на Макнаб и гледа края на мача от 1 часа. В краката му като кегли за боулинг са наредени бирени бутилки.

— Джейк ще идва ли? — питам баща си, но той пак не ми обръща внимание.

Качвам се на горния етаж, вземам душ и си обличам фланелката на Ханк Баскет.

Слизам в хола точно когато мачът на Орлите започва, и сядам в крайчеца на другия диван.

— Какъв е този шум, по дяволите? — провиква се татко и намалява звука.

Осъзнавам, че стомахът ми къркори, но отговарям:

— Не знам.

И татко пак усилва звука.

Точно както се надявах, новият телевизор си го бива. Загряващите на полето играчи изглеждат в естествен размер, а заради качеството на звука си представям как стоя на първия ред в Сан Франциско. Става ми ясно, че брат ми няма да дойде до началото, и когато пускат рекламите, скачам на крака и изкрещявам:

— Ааааа!

Баща ми ме поглежда така, сякаш възнамерява пак да ме цапардоса по лицето. Тъй че си сядам и не обелвам нито дума повече.

Коментаторите обявяват, че Донте Стоулуърт в последния момент е отпаднал от състава, и аз започвам да се надявам сега да подават по-често на Ханк Баскет, щом първият рисивър на Орлите е извън играта.

Орлите започват добре и отбелязват още при първия си опит с прецизен пас към Уестбрук, при което татковите емоции надделяват. Той се протяга и няколко пъти ме плясва по бедрото, като крещи отново и отново:

— Тъчдаун за Орлите! Тъчдаун за Орлите!

Надеждите ми за татко се пробуждат, но когато играта се възобновява, той се връща към песимизма и подхвърля:

— Не се радвай много. Нали помниш какво стана миналата седмица.

Все едно говори по-скоро на себе си и си напомня да не възлага големи надежди.

Защитата се държи и в последните минути на първата четвърт тайтендът Ел Джей Смит отбелязва тъчдаун и прави резултата 13–0. Птиците и преди са пропилявали голяма преднина, но ми се струва сигурно, че днес са по-добрият отбор. Предположението ми се потвърждава, когато Ейкърс отбелязва допълнителната точка и баща ми скача и запява „Летете, Орли, летете“. Аз също скачам и запявам с него и накрая и двамата скандираме, като изписваме буквите с ръце и крака:

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!

На почивката баща ми ме пита дали съм гладен и в отговор на моето „да“ поръчва пица и ми носи бира от хладилника. Орлите водят с четиринайсет на нула и той е усмихнат до уши. Докато сърбаме бирите, отбелязва:

— Сега остава само твоето момче Баскет да направи едно-две улавяния.

Сякаш в отговор на татковите думи първият пас на Макнаб във втората четвърт е към Баскет за осем ярда. С татко аплодираме с всички сили новобранеца.