Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

За секунда стоя зад дивана и се възхищавам на придобивката на баща ми, с надеждата той да обърне някакво внимание на присъствието ми. Даже подхвърлям:

— Татко, да не си купил нов телевизор?

Но той не ми отговаря.

Бесен е на мама, задето не одобри покупката му, и сега ще се цупи. От опит знам, че няма да проговори на никого до края на деня, затова излизам от къщата и заварвам Тифани да подтичва напред-назад по улицата.

С Тифани тичаме заедно, но не си приказваме.

Накрая се връщам вкъщи, а тя продължава да тича надолу по улицата, без дори да се сбогува. Влизам в алеята към задната ни врата и забелязвам, че колата на мама я няма.

В 11 часа мама още не се е прибрала и започвам да се тревожа, защото всяка вечер в 10:45 трябва да вземам хапчета за сън. Не е типично за мама да забравя лекарствата ми.

Почуквам на вратата на спалнята. Никой не отговаря и аз отварям. Баща ми спи на включен телевизор. От синьото сияние на малкия екран кожата му изглежда като на извънземно — всъщност, малко прилича на голяма риба в осветен аквариум, само че без хриле, люспи и перки. Отивам до него и лекичко разтърсвам рамото му.

— Татко? — Разтърсвам го малко по-силно. — Татко?

— К’во искаш? — промърморва той, без да отваря очи. Лежи настрани и лявата половина на устата му е заровена във възглавницата.

— Мама още не се е прибрала. Тревожа се.

Той не отговаря.

— Къде е отишла?

Той пак не отговаря.

— Тревожа се за мама. Дали да не се обадим в полицията?

Чакам отговор, но чувам само лекото похъркване на баща ми.

Изключвам телевизора, излизам от спалнята на родителите си и слизам в кухнята.

Мисля си: щом татко не се тревожи, значи и аз не бива. Но знам, че не е в стила на мама да ме остави, без да ми каже къде ще бъде и най-вече, без да ми каже кои лекарства да взема.

Отварям кухненския шкаф и изваждам осемте шишенца с хапчета, на чиито етикети е написано моето име. Освен него на етикетите има и дълги, депресиращи имена на лекарства, но аз познавам хапчетата само по цвета, така че отварям всички капачета и търся какво ми трябва.

Две бели и червени за сън и едно зелено с жълта ивица: нямам представа то за какво е. Може би против безпокойство? Вземам и трите, защото искам да спя, а и мама положително би искала да го направя. Сигурно ме изпитва. След като днес татко я наскърби, наистина искам да я зарадвам повече, отколкото в обикновените дни, макар да не съм сигурен защо.

Лежа в леглото и се питам къде ли може да е мама. Ще ми се да й звънна на мобилния, но не знам номера. Ами ако е катастрофирала? Ами ако е получила удар или инфаркт? Но после се сещам, че ако беше станало нещо такова, досега някой полицай или лекар щеше да се е свързал с нас, защото тя положително има в себе си кредитни карти и шофьорска книжка. Ами ако се е загубила? Но пък тогава би ни се обадила от мобилния си телефон, за да ни предупреди, че ще закъснее. Ами ако най-после й е писнало от татко и от мен и е избягала? Замислям се за това и осъзнавам, че освен онези пъти, когато ме закача как Тифани ми била „приятелка“, от много дълго време не съм виждал мама да се смее или поне да се усмихва — всъщност, като се замисля, често виждам мама да плаче или да е на път да се разплаче. Ами ако й е омръзнало да ми дава лекарствата? Ами ако някоя сутрин съм забравил да пусна водата в тоалетната и е видяла изплютите хапчета и сега ми е бясна, задето ги крия под езика си? Ами ако не съм й показал колко я ценя, точно както не ценях Ники, и сега Бог ми е отнел и нея? Ами ако мама никога не се прибере и…

Точно когато вече съм изключително разтревожен и ми идва да си удрям челото с длани, чувам приближаваща кола.

Поглеждам през прозореца и виждам червения седан на мама.

Завтичам се надолу по стълбите.

Изскачам навън още преди да е стигнала задната веранда.

— Мамо? — провиквам се.

— А… аз съм — изпелтечва тя през сенките на алеята.

— Къде беше?

— Навън.

Тя влиза в белия кръг светлина от външната лампа: има вид, че ще се прекатури, затова изтичвам да й подам ръка и я прегръщам през раменете. Главата й се клатушка, но успява да ме погледне в очите; примижава и изломотва:

— Ники е такава глупачка да те изпусне.

Споменаването на Ники ме разтревожва още повече, да не говорим за онова как ме била изпуснала — тя изобщо не ме е изпускала; с все сърце бих се върнал при Ники още сега, а и не тя — аз бях глупакът, защото не можех да я оценя. Мама много добре го знае. Но тя дъха на алкохол; чувам как провлачва думите и осъзнавам, че вероятно го е казала заради алкохола. Обикновено мама не пие, но тази вечер очевидно е пияна и това също ме безпокои.