Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

Такова обяснение не ми беше хрумвало — четенето на книги от рода на „Стъкленият похлупак“ помагало на другите да разберат какво е да си Естер Гринуд. И сега осъзнавам колко силно съчувствам на Естер, все едно е реален човек от моя живот и бих искал да й помогна, само защото разбирам мислите й достатъчно ясно, за да знам, че не е просто умопобъркана, а страда, защото светът е бил толкова жесток с нея и защото е депресирана заради химикалите, бушуващи в ума й.

— Значи не ми се сърдиш? — питам, когато забелязвам как Клиф поглежда часовника си — знак, че сеансът ни върви към края си.

— Не. Ни най-малко.

— Наистина ли? — настоявам, защото веднага щом си тръгна, Клиф сигурно ще запише в папката за скорошните ми провали. Вероятно си мисли, че се е провалил като мой терапевт — поне тази седмица.

Клиф става, усмихва ми се и поглежда през еркера към врабчетата, които се къпят в каменното басейнче.

— Пат, преди да си тръгнеш, имам да ти кажа нещо много сериозно. Въпрос на живот и смърт е. Слушаш ли ме? Защото наистина искам да го запомниш. Ясно?

Започвам да се тревожа, понеже Клиф звучи страшно сериозно, но преглъщам и кимвам:

— Добре.

Клиф се обръща.

Клиф ме поглежда.

Лицето му изглежда сериозно и за секунда съм много притеснен.

И тогава Клиф изведнъж вдига ръце и изкрещява:

— Ааааа!

Смея се, защото Клиф ме преметна със смешната си шега. Веднага и аз се изправям, вдигам ръце и крещя:

— Ааааа!

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ! — скандираме в унисон и размахваме ръце и крака в опит да изпишем всяка буква с телата си, и трябва да призная, че — колкото и глупаво да звучи — от скандирането с Клиф ми става много по-добре. И ако се съди по усмивката на малкото му мургаво личице, той е наясно колко ценя това, което прави за мен.

Гласът на баща ми долита в сутерена:

— Ето тук, на тази масичка.

Откъм хола се чуват стъпките на три чифта крака и поставянето на нещо тежко. След петнайсетина минути земята се разтриса от пукотевицата на колежански футболен мач — оркестрова музика, барабани, бойни песни — и ми става ясно: татко е купил нов телевизор за хола. Чувам как носачите си тръгват и татко така надува звука, че успявам да различа всяко име, обявено от коментаторите, макар да съм се затворил в сутерена. Не следя колежанския футбол и не знам нито играчите, нито отборите.

Правя няколко сгъвания на дъмбели, като тайничко се надявам татко да слезе в сутерена да ми каже за новия телевизор и да ме покани да гледаме мача заедно. Но той не го прави.

Около половин час след тръгването на носачите, звукът внезапно утихва и чувам маминия глас:

— Какво е това, по дяволите?

— Телевизор с хай дефинишън и съраунд звук — обяснява татко.

— Не, това е киноекран и…

— Джини…

— Хич не ме джиносвай.

— Работя здравата и няма ти да ми казваш как да си харча парите!

— Патрик, това е нелепо. Даже не се побира на масата. Колко струваше?

— Не е твоя работа.

— Счупи стария телевизор, само за да купиш по-голям, нали?

— Боже Господи, Джини! Не може ли поне веднъж да не ме хокаш?

— Бюджетът ни е ограничен. Разбрахме се…

— О! Добре. Бюджетът ни е ограничен.

— Разбрахме се…

— Имаме пари да храним Пат. Имаме пари да купим на Пат нов гардероб. Имаме пари да купим на Пат домашен фитнес салон. Имаме пари за лекарствата на Пат. Е, в такъв случай, имаме пари и за нов телевизор, мамка му!

Стъпките на мама напускат хола. Точно преди татко пак да усили звука, я чувам как трополи нагоре по стълбите към спалнята си и съм сигурен, че ще се заключи вътре да плаче, задето баща ми пак я наруга.

А вината парите да не им стигат, е моя.

Чувствам се ужасно.

Правя коремни преси на „Стомах мастър 6000“, докато не става време за тичане с Тифани.

Най-после се качвам горе и виждам телевизора на татко: от онези новите модели с плосък екран, дето ги рекламираха на мача на Орлите с Хюстън. Голям е буквално колкото масата ни. Огромен е; само средната му част се побира на масичката, от което изглежда балансиран много внимателно, сякаш щом климатикът задуха през есента, ще го катурне. И въпреки това, колкото и да ми е мъчно за мама, трябва да призная, че качеството на картината е страхотно, а тонколоните, поставени зад дивана, изпълват къщата със звук все едно колежанският мач се играе вътре в хола ни. Вече нямам търпение да гледам Орлите на новия телевизор — играчите ще бъдат почти в реален размер.