Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

На слизане по стълбите усещам миризма на изгоряло.

Заварвам баща си пред кухненската печка, надянал червената престилка на мама.

— Татко?

Той се обръща и виждам в едната му ръка шпатула, а на другата розова кухненска ръкавица. Зад гърба му цвърти месо и се вдига гъст дим.

— Какво правиш?

— Готвя.

— Какво?

— Пържола.

— Защо?

— Гладен съм.

— Пържиш ли я?

— Правя я по кейджунски. Опърлена.

— Дали да не понамалиш степента? — предлагам, но той се връща към готвенето, като без спиране обръща пържолата.

Аз слизам в сутерена и се захващам с тренировката си.

Противопожарната аларма вие в продължение на петнайсетина минути.

Два часа по-късно се връщам в кухнята: тиганът е напълно черен и зарязан върху омазаната печка; чинията и приборите са в мивката. Татко гледа спортния канал на новия си телевизор и цялата къща се тресе от съраунда. Часовникът на микровълновата показва 8:17. Мама пак е забравила лекарствата ми, затова вадя осемте шишенца, махам всички капачки и търся необходимите цветове. След малко нареждам върху плота половин дузина хапчета и се уверявам, че тези цветове взимам всяка сутрин. Гълтам ги всичките, мислейки дали мама пак не ме изпитва и макар официално да съм й сърдит, доста се безпокоя за нея. Качвам се в стаята си и виждам, че още спи.

Слизам, заставам зад дивана и се обаждам:

— Татко?

Той обаче не ми обръща внимание, така че се връщам в сутерена и продължавам тренировката си, като слушам репортажите от колежанското първенство и прогнозите за идващите футболни мачове. Гласовете на спортните коментатори се носят отчетливо през тавана. От вестника знам, че Орлите са фаворити срещу Сан Франциско, затова се вълнувам как ще гледам мача с баща си, който ще бъде в страхотно настроение, ако Орлите спечелят и може би ще иска да говори с мен.

Към средата на сутринта мама най-после слиза от горния етаж, което си е облекчение, защото започвах да се тревожа, че е сериозно болна. Карам велоергометъра и когато мама ме повиква, просто продължавам да въртя педалите… след като снощи открих кашона „ПАТ“.

— Пат?

Не се обръщам към нея, но с периферното зрение виждам, че се е изкъпала, направила си е косата, гримирала се е и носи хубава лятна рокля. Ухае много приятно — на лавандула.

— Снощи взе ли си лекарствата? — пита тя.

Кимвам.

— А тази сутрин?

Пак кимвам.

— Когато ти се прибра, д-р Пател ме посъветва да те оставя сам да се грижиш за лекарствата си: това било крачка към независимостта. Но аз съм ти майка. Сега виждам, че явно не си имал нужда от помощ. Поздравления, Пат.

„Поздравления“ е твърде странна дума за случая — не е като да съм спечелил награда или нещо такова, но аз мисля само за случилото се снощи. Защо мама се прибра толкова пияна? Затова я питам:

— Къде беше снощи? С приятелки ли излезе?

Пак виждам с периферното зрение как е впила очи в пода.

— Благодаря, задето ме сложи да си легна снощи. Водата и тиленолът помогнаха. Май си разменихме ролите, а? Е, оценявам го. Благодаря ти, Пат.

Осъзнавам, че не ми отговори на въпроса, но не знам какво да й кажа, така че не казвам нищо.

— Напоследък баща ти се държи като свиня и вече ми писна. Няма да го търпя повече и тук ще настъпят някои промени. Време е и двамата ми мъже да започнат да се грижат малко повече за себе си. Ти трябва да продължиш с живота си, а на мен ми дойде до гуша от държането на баща ти.

Изведнъж забравям напълно за кашона „ПАТ“ и се обръщам към мама, без да спирам да въртя педалите.

— Сърдита ли си ми? Нещо лошо ли съм направил?

— Не съм сърдита на теб , Пат. Сърдита съм на баща ти. Докато ти тичаше вчера, двамата си поговорихме надълго и нашироко. Следващите няколко седмици тук може да е малко напрегнато, но смятам, че в дългосрочен план това ще е добре за всички ни.

В главата ми се пръква безумна мисъл, която ме изпълва с ужас.

— Нали няма да ни изоставиш, мамо?

— Не, няма — мама ме гледа в очите, затова напълно й вярвам. — Никога не бих те изоставила, Пат. Но днес наистина ще изляза, защото приключих с Орлите. Вие двамата сами ще се оправяте за яденето.

— Къде ще ходиш? — питам, като въртя педалите все по-бързо.

— Навън — казва мама и преди да тръгне, целува малкия бял белег на потното ми чело.

Толкова съм притеснен от думите на мама, че цял ден не хапвам нищо, само пия вода и тренирам. Орлите играят чак в 4:15, значи имам време за пълна тренировка. През цялото време тайничко се надявам баща ми да слезе в сутерена и да ме покани да гледаме мача от 1 часа, но той не го прави.