Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

— Защо не дойде да гледаш мача с нас?

— Честно ли?

— Да.

— Не мога да лъжа брат си. Мама ми се обади сутринта и ме накара да не идвам, затова отидох на бар със Скот. Обадила се е и на Рони — той ми звънна, за да пита всичко ли е наред. Казах му да не се тревожи.

— Защо?

— Трябва ли да се тревожи?

— Не, защо мама ви е казала да не идвате?

— Щяло да ти даде възможност да останеш насаме с татко. Щяло да го принуди да говори с теб. Получи ли се?

— Донякъде.

— Е, това е добре.

— Намерих бележка за татко от мама.

— Какво?

— Намерих бележка за татко от мама.

— Добре. Какво пише?

— Направо ще ти я прочета.

— Давай.

Прочитам му бележката.

— Леле. Давай, мамо!

— Няма да върне телевизора, нали знаеш?

— Не и след като Птиците спечелиха днес.

— Да. Но се безпокоя, че татко няма да може да изпълни изискванията.

— Сигурно не, но вероятно поне ще опита. А опитът ще му се отрази добре… и на мама също.

Джейк сменя темата, като споменава за улавянето на Баскет във втората четвърт, което се оказа единственото му в мача. Брат ми не иска повече да говори за родителите ни. Твърди:

— Баскет изгрява. Неизвестен новобранец е, а вече прави улавяния. Бива си го.

Но на мен не ми се струва така. Джейк ме уверява, че няма търпение да ме види другия понеделник, когато Орлите ще играят с „Грийн Бей Пакърс“. Кани ме да обядваме в града, преди да се видим със Скот и дебелаците, и после затваряме.

Става късно, а мама още не се е прибрала.

Започвам да се безпокоя за нея, като през това време измивам всички съдове на ръка. В продължение на цели петнайсет минути жуля съсипания от баща ми тиган. После изчиствам хола с прахосмукачката. Татко е омазал дивана със сос за пица, та се налага да потърся някакъв почистващ спрей в килера и правя всичко по силите си да отстраня петното — пръскам леко и после бърша малко по-силно с кръгово движение, както пише на етикета. Мама се прибира тъкмо докато съм на колене и чистя дивана.

— Баща ти ли те накара да му разчистиш свинщината? — пита мама.

— Не — отговарям.

— Каза ли ти за писмото ми?

— Не… но аз го намерих.

— Е, значи знаеш. Не искам да чистиш, Пат. Ще оставим цялата къща да гние, докато баща ти не схване посланието.

Искам да й кажа, че намерих кашона „ПАТ“ на тавана и колко бях гладен днес, и че не ми се живее в мръсна къща, и че нещата трябва да се случват едно по едно — на първо място да дойде краят на изпитателния срок — но мама изглежда толкова решителна и едва ли не горда от себе си. Ето защо се съгласявам да й помогна да омърляви къщата. Казва, че двамата ще си поръчваме храна за вкъщи, а когато баща ми го няма, всичко ще си е както преди да напише бележката, но когато татко е вкъщи, ще бъдем немарливи. Предлагам на мама, докато е в стачка, да заеме моето легло, защото аз тъй или иначе предпочитам да нощувам на тавана. Тя възразява: щяла да спи на дивана, но аз настоявам и тя ми благодари.

— Мамо? — обаждам се, когато понечва да излезе.

Тя се обръща към мен.

— Джейк има ли си приятелка? — интересувам се.

— Защо питаш?

— Днес му се обадих и вдигна жена.

— Може и да има приятелка — отвръща тя и ме оставя.

Безразличието, което мама показва към любовния живот на Джейк, ме кара да се чувствам, като че ли забравям нещо. Ако Джейк има приятелка, без мама да знае, тя би ми задала милион въпроси. Липсата й на интерес показва, че крие от мен още една тайна, вероятно нещо по-мащабно дори от онова, което открих в кашона „ПАТ“. Мама сигурно просто ме предпазва, мисля си, но все пак бих искал да знам от какво.

След сравнително кратка тренировка и още по-кратко — и мълчаливо — тичане с Тифани, взимам влака за Филаделфия. Следвам указанията на Джейк и вървя по Маркет стрийт по посока на реката, свивам вдясно по Втора улица и вървя до неговата сграда.

Откривам адреса и с изненада установявам, че Джейк живее в многоетажна сграда с изглед към река Делауер. Преди да ме пусне да вляза, портиерът пита за името ми и при кого отивам. Той е просто старец в смешен костюм, който ми казва: „Давайте, Орли“, когато вижда фланелката на Баскет. Но си е впечатляващо, че брат ми има портиер, независимо от униформата му.

В асансьора стои друг старец в различна, но също толкова смешна униформа — дори носи от онези шапчици без периферия — и когато му казвам името на брат си, ме качва на десетия етаж.

Вратата на асансьора се отваря и тръгвам по син коридор с дебел червен килим. Намирам номер 1021 и почуквам три пъти.