Джулиет Мийд - Близки непознати

— Оливър, не ме ли слушаш?

— Извинявай, Лус, замислих се дали да не донеса сирене.

— Исках да си поприказваме за книгата на Маги, тя ми каза, че е написала роман. Колко вълнуващо, нали? И аз винаги съм искала да напиша нещо, но Чарлс казва, че всеки човек носи в себе си един роман, а аз — около двайсет. Но чух, че всъщност Маги е написала книга за…

Оливър замръзна и хвърли поглед към Кристи. Този път дори се зарадва, че пак е заета с лявата ръка на Бужевски.

— А, да! Всъщност не го е написала. Това е една много объркана история. Предпочитаме да не говорим за това. Всъщност то не е книга, а една шега между двама ни.

— Съвсем сигурна съм, че последния път, когато говорих с нея, Маги ми каза, че е написала книга… — настоя Луси.

— Да, вярно, но е част от майтапа. Това е стара шега между двама ни с Маги, много е сложно да се обяснява, пък и звучи глупаво.

— Хайде, Оливър! — провикна се Чарлс. — Щом е шега, кажи я на всички ни! — Всички на масата млъкнаха от гръмогласния тон на Чарлс. — Хайде и ние да се посмеем!

— Не е така, Чарлс. Съвсем не е такава шега, а твърде лична. Не е честно по отношение на Маги. Все пак нея я няма. Лични работи. Когато се върне, тя ще ви я разкаже, ако поиска, но не смятам, че ще иска.

— Какво, Оливър? Какво няма да поиска? — Кристи, разсеяна от нежеланото ухажване на Бужевски и непрекъснатото бърборене на Хилъри за чипъндейл, най-после се включи в разговора от другата страна на масата. Сметна, че Оливър говори нещо за нея.

— Просто клюки, Кристи. Глупави, стари, селски клюки. Щастлива си, че не си живяла достатъчно дълго тук, за да ги знаеш. Слава богу, че поне не поканихме викария и жена му. — Оливър се измъкна на косъм от темата.

— Да бяхте поканили викария — каза намусената Фийби. — Никога не съм се запознавала с викарий.

— Не си ли, мила? — попита услужливо Луси Уикъм-Едуардс. — Чарлс не го смята за истински викарий, бил само за прасета и тем подобни. Самият той се нарича викарий на паството си.

— Моля те, Луси — предупреди я Оливър. — Тук сме се събрали истински човешки същества. Те няма да те разберат.

Луси примигна към Оливър.

— Но, Ол! Моля те, не говори така! Можеш ли да си представиш мъж да влезе в кухнята в седем часа сутринта и да каже: „О, колко обичам миризмата на помия за прасета“. Моля те! Може ли някой, който е с всичкия си, да ме упрекне?

— Не, скъпа Лус, не те упреквам…

— Кристи, мила моя Кристи, някога смятала ли си да ставаш актриса? С твоите, хм, дадености…

— Ценността на истинските мебели от периода на Регентството се състои в стила. Лично аз съм голям привърженик на Гилоус, смятам, че е подценяван…

— Чувам, че ще участваш в телевизионна програма, Оливър? Много вълнуващо. За Би Би Си, надявам се?

— Не, интересувам се от майсенски порцелан. Боя се да кажа, че за мен това е нещо като мания.

— Ол? Искаш ли утре да постреляме? Открива се сезонът. Винаги мога да взема още една пушка. Това ми напомня, всъщност къде е Едуард тази вечер? Смятах, че ще го видя тук и ще вземем и него.

Всички чуха ясния носов глас на Хилъри:

— Беше на работа сутринта, но за много малко.

— Около обяд се, отбих в къщата. Беше заключена. — Луси вдигна въпросително вежди. — Много мистериозно. Дори не беше изнесъл бутилките си за мляко.

— Не… — изрече провлачено Хилъри. — При нас се чу, че си е взел отпуска. Съвсем ненадейно. Не казал кога ще се върне. Може утре, може следващия месец. Не че влиза в работата на някой от нас, а най-малко на мен, нали разбирате, но бих казал, че Едуард просто търси жената.

— Много вълнуващо, нали? Не искаме да се лишим от нашия съсед ерген, но ако случайно има някаква жена, е, това ще бъде страшно забавно, нали? — изкикоти се Луси.

— Не виждам защо да няма — изрече Кристи с равен и звънливо ясен глас. — Не разбирам какво толкова интересно има дали Едуард Арейбин си има любовница?

— О, Кристи, ти си толкова невинно искрена и открита… личи си, че си американка. — Това бяха думи на Рейчъл. — Разбира се , че е интересно дали Едуард Арейбин има нова любов. Това ще подхрани клюките.

— Нямате ли с какво друго да се занимавате, освен да клюкарствате за любовните връзки на хората? — попита хладно Кристи.

— Кристи, скъпа. Това всъщност не е клюка. Естествено, че не би го разбрала. Това Просто е спорт. — Рейчъл й се усмихна снизходително.

— Спорт ли? Съвсем не ми звучи като спорт. Спорт е тенисът, може би голфът, футболът и с много уговорки — крикетът. — Тонът й беше аристократично презрителен. — На мен ми се струва, че това не е спорт, а просто намеса в личния живот на друг човек. Бихте ли ме извинили? Трябва да проверя как е синът ми. — Преди да стане от масата, Кристи обърна огромните си очи към Дани. — Какво става с твоята ръка и моя крак? Да не би някой да ги е намазал с лепило, без да съм забелязала? Или моето коляно просто е най-близкото място, където можеш да отпуснеш ръката си? — Като перна ръката му за последен път, Кристи излезе от стаята. За миг се възцари тишина.