Сергей Минаев - Духless

И ето, че днес обух протритите си дънки, измъкнах от дъното на гардероба синия пуловер „Paul&Shark“, а от шкафа за обувки — старите, протрити на нечия вила мокасини. Общо взето изглеждах доста неутрално. За човек, който се кани да купонясва с маргинали, но който в същото време не се кани да плаща за това — точно това се искаше.

Излязох много бързо навън (очевидно самата атмосфера искаше да се напия час по-скоро), хванах такси, казах адреса на бара и се тръшнах на предната седалка. Шофьорът на волгата, който приличаше на геолог — един брадат мъж на около четиридесет и пет години, караше колата, вкопчен здраво във волана и вторачил очи в пътното платно. Ако съдех по това, че той нито веднъж не обърна глава към мен, боейки се да не откъсне поглед от пътя, за него шофирането си беше истински стрес. Но тъй като очевидно беше основен източник на доходите му, той нямаше друг избор. Докато го наблюдавах, се сетих за един стар виц за някакъв мъж, който возел жена си, вторачен по същия начин напред и, боейки се да не се разсее от пътя, я попитал:

— Дуся, ще отвориш ли прозореца?

— Да.

А след това обърнал рязко глава наляво и се изплюл през отворения прозорец.

Разсмях се. Шофьорът превъзмогна страха си и извърна глава към мен. Забелязах, че напрегнатите му очи са пълни с мъка и страх.

— Няма нищо — казах, успокоявайки го, — засмях се на това, което казаха по радиото.

Увисна кратка пауза. Раменете на шофьора малко се поотпуснаха и той продължи да гледа към пътя. След това в колата отново се нагнети напрежение.

— Ама… радиото не е пуснато. Аз изобщо нямам радио — каза най-после той.

Увисна още по-дълга пауза. Този път се напрегнах аз, чудейки се какво да му отговоря. Ситуацията беше страшно комична и дори идиотска.

— Ами, май че работеше — опитах се да се измъкна. — В смисъл, че ми се стори, че работи. Това е слухова халюцинация. Нали знаете, дори има една група с такова име. Пеят нещо от сорта на „аз съм вечно млад, аз съм вечно пиян“.

— Не — отвърна той изплашено и добави: — Аз изобщо не харесвам съвременната музика. Не ме интересува.

— Ами, общо взето и аз не я харесвам. Извинявайте.

Улових се да мисля, че в стремежа си да се отърва час по-скоро от хората, всеки ден говорех пълни глупости, без да се замислям особено над смисъла на казаното, а още по-малко — над това какво впечатление ще направят те на събеседника ми. Рядко попадах в такива напрегнати ситуации като сега. А като се вземе предвид фактът, че доста често се отървавах от хората по този начин, можеше да се стигне до два извода: или всички отдавна вече ме смятаха за завършен идиот, или огромната част от моите събеседници бяха пълни кретени, на които им беше все едно какво ще слушат. И двата извода бяха скапани и не вселяваха никакъв позитив в заобикалящата ме действителност.

Продължихме нататък мълчешком. Тишината е най-хубавата музика, нали? Разглеждах върховете на мокасините си и поклащах глава в такт с музиката, която свиреше в главата ми. (А в главата ми свиреше Moby — „We’re all made of stars“, макар че геологът, естествено, не знаеше това.) Шофьорът гледаше светофарите, покрай които минавахме, без да мига, също като сова. А освен това непрекъснато почесваше брадата и шията си, вероятно от вълнение. Правеше това с резки и мълниеносни движения. Също като кучетата, които се чешат със задни лапи, когато имат бълхи. Това малко ме напрягаше. Също както и той се напрягаше от моето присъствие и от това, че поклащах глава.

Когато стигнахме и получи парите си, шофьорът светкавично потегли. Сигурно си мислеше, че съм някаква откачалка. А пък на мен ми се струваше, че той е стар наркоман или алкохолик. Макар че нещата стояха точно обратното.

Бар „Халбата“ беше доста отвратително място, където прекарваха свободното си време студенти, ученици от горните класове, служители от нисшите звена на малки търговски организации, бездарни рок музиканти, гнусните им мадами и друга подобна паплач. Тук сервираха гадна бира (аз не пиех бира, но съдех за нея по външния й вид), разредени силни спиртни напитки и евтина водка. Гостите на това заведение ядяха предимно дюнери с пържени картофи (които се бяха превърнали в „национално руско ястие“ за хора от този сорт също както и сушито за по-заможните слоеве от населението. Дюнерът наистина беше суши за бедните. Бързо, засищащо и евтино.). Колкото по-ужасна беше тази дупка, толкова по-изгоден бе бизнесът за собствениците на заведението. Тук почти винаги беше претъпкано. На бара имаше опашка, чашите не достигаха, насам-натам търчаха сервитьори, които не можеха да запомнят от три пъти една поръчка за сто грама водка. Вредом имаше пияни компании, купчини от смачкани и залети с напитки пари по масите и бармани, които не успяваха да измъкнат стотачките от потните юмруци. Изобщо всичко беше направено много точно. Ако искаш да си богат, работи за бедните.