Сергей Минаев - Духless

Но най-ужасното не е това, че той съществува. А че съществува онази аудитория, която е готова да чете дивотиите му, да ги възприема като ръководство за действие и доброволно да се превръща в мумии.

И ето, че аз лежах във вече изстиналата вода и си мислех колко много съм се приближил до тази гробница. Всъщност отдавна вече бях с единия крак в нея. Освобождавах все повече и повече време в личния си график, за да го ангажирам с празнотата на всички тези купони, презентации и откривания. Все по-голям брой от всички тези промоутъри, ресторантьори, дизайнери и дилъри се здрависваха с мен. Това ме засмукваше. Вече започвах да се превръщам в сянка. Отначало си мислех, че така модните неща ще ми стоят по-добре. Сега все по-често си мислех, че искам да стана един от тях. И всички тези гробници отнемаха все по-голяма част от живота ми. Че с какво се отличавах от цялото това блато? Или не, не беше така. Какво щеше да ме измъкне от него? Щях ли да остана в този Вавилон или щях да намеря своя собствен град Китеж?

Излязох от ваната, омотах се с кърпата и започнах да мия зъбите си. Не изпитвах чак толкова студ, колкото страх. Някъде в стаята иззвъня мобилният ми телефон. Помъкнах се натам, намерих го във вътрешния джоб на сакото си и отговорих. От другата страна беше един мой познат, чиято физиономия не си спомнях и който ми каза:

— Здрасти? Как беше купонът вчера?

— Нормално — отвърнах му.

— Какво правиш?

— Вкъщи съм си.

— Има ли нещо? Ха-ха-ха.

В този момент метнах мобилния по стената с такава сила, че там май остана вдлъбнатина. Мобилният отскочи на пода под краката ми, дисплеят му изгасна, но той кой знае защо продължаваше да работи.

— Ало, там ли си? — попита абонатът от другия край. — Не те чувам, нещо се изгуби.

Стъпках остатъците от мобилния с крак и той най-после замлъкна.

Замислих се, че наистина съм пропаднал…

За мен неделята започна със сърфиране из уебстраниците. Отворих лаптопа си, влязох в интернет и набрах WWW.LITPROM.RU. Екранът на монитора се оцвети в червени и златни тонове като същински микс от СССР, пролетариите от всички страни и несбъднатите имперски претенции. Всичко онова, което още петдесетина години ще се появява в основните кампании на руските идеолози. Всички тези визуални фетиши, с които всеки завършил осми клас малоумен популист, който може що-годе да мели с езика си, само за петнадесетина минути ще омае петдесет бабички или бачкатори, реализирайки и следващата си цел да им събере по сто рубли за бутилка водка и пакет цигари.

На заглавната страница на този контракултурен (както е прието да го наричат) сайт беше изписан слоганът: „Последната крепост на Духовността в интернет“. Очевидно пичът, който бе създал този интернет-паноптикум, навремето е бил отдаден на търсенето на „руската национална идея“ или просто е решил да се ебава с хората.

Основните посетители бяха заблудени графомани, поети, които мъчително римуваха стиховете си в стил „горичка — водичка“ или „аз съм чернозем — не ме гледай в очите, серсем“, чиновници, които убиваха работното си време, наркомани, откачени националисти, безделници и прочее сган. Понякога сред писанията в този чат се срещаха наистина любопитни текстове — рожби на болната психика на тукашните обитатели, често можеха да се проследят словесни престрелки, демонстриращи гросмайсторско владеене на забранената лексика или разкази за тежкия живот на населението на Русия, подпрени с як селяндурски битов хумор. Изобщо ако в мрежата нямаше такъв сайт, той задължително трябваше да бъде измислен.

Тук от време на време се опитвах да отпусна съзнанието си. Не е тайна, че когато наблюдаваш чуждата депресия, подсилена от тежка алкохолна или наркотична зависимост, катастрофални битови проблеми и пълна липса на перспективи, собственото ти положение в живота, което ти се струва непоносимо, веднага се изпълва със смисъл, значимост и разбиране за факта, че има хора, на които им е по-зле.

Заредих челната страница на този сайт и видях един красиво измайсторен банер с текста: „Купон на Литпром. Читателите и писателите ще се съберат днес в 18.00 в бара «Халбата» на ул. «Курска»“. Следваха няколко мръсни шеги и категоричното „присъствието е задължително“. Кликнах върху банера и влязох в чата, изпълнен със стотици радостни комплименти, оставени от тукашните посетители в предвкусване на скорошната среща с приятелите по чашка. След като прочетох две страници, искрено завидях на тези хора, поддадох се на общата им нагласа и усетих непоколебимо желание да се присъединя към тълпата.