Сергей Минаев - Духless

В унисон с мислите ми за армията вратата на кабинета ми се отвори и влезе Саша. Заместникът на нашия шеф по стопанската част Петрович. Саша, както и Петрович, беше бивш военен. Някъде преди около месец помолих Петрович да сложи в кабинета ми нова машина за рязане на документи, а също така да окачи на стената една черно-бяла снимка на женски крака върху маса в казино. Снимката наистина беше много стилна.

Целият месец тези мърльовци се размотаваха, надявайки се, че задачата им ще бъде отменена или забравена. Моята секретарка им се обаждаше всяка седмица и ето, че най-после това стана. Саша внесе прословутата машина с изпънати ръце, сякаш носеше шапката на Мономах. Физиономията му беше като на човек, който изпълнява войнския си дълг.

— Защо я носиш чак сега, Саша? Да не би да е дошла пеша от офиса на доставчика?

— Моля? Кой да е дошъл?

— Машината.

— Стига де! Това е дефицитна стока. За да я купим…

По-нататък последва витиевата реч за това, че през 2006 година в Москва е много трудно да се намери машина за рязане на документи. Още малко и сигурно щях да чуя „колко трудности и лишения сме изтърпели, докато намерим машината за рязане на документи“. Кимнах с глава, а в това време Саша тръгна заднешком към вратата.

— Чакай малко, чакай малко — казах, — ами снимката? Вече дори я сложих в рамка!

Лицето на Саша се вкамени. И той реши, че днес вече се е ПРЕРАБОТИЛ.

— Не може ли да дойда утре? — направи плах опит да се изниже. — Че трябва да свърша разни работи и в счетоводството…

— Саша, това на нищо не прилича. Ще го свършиш за пет минути.

Саша дойде до бюрото ми, вдигна слушалката на телефона и набра вътрешния номер на Петрович. Докладва ситуацията. Получи одобрение. Затвори слушалката и ми каза с официален тон:

— Ще я окачим. На какво разстояние от перваза?

Вцепених се. Страхотен въпрос, нали? Вие какво бихте отговорили? „На око“? И аз исках да кажа същото. Но в отговор се боях да не чуя: „Това колко е в сантиметри?“

Затова без да ми мигне окото отвърнах: „На метър деветдесет и два“.

— Е, тогава ще ида да взема рулетката — каза Саша и излезе.

Дай боже, след един месец пак да дойде.

Почти всички домакини преди са били началници на складове и на всевъзможни части за осигуряване на униформено облекло и продоволствие. Общо взето това беше онази чугунена и тъпа прослойка „фуражки“, които нямат нищо общо с руското офицерство и изобщо с хората, които защитават родината. Само дето по недоразумение все пак се наричаха „военни“. Точно те бяха героите на безбройните вицове от сорта на „ще копаеш от оградата до обед“, „ще боядисаш тревата зелена за посещението на началството“ и тъй нататък. И в живота те почти не се различаваха от фолклорните персонажи.

В офисите, т.е., използвайки тяхната терминология, в цивилния живот, те продължаваха да се държат както в казармата. Например, даваха пари на шофьорите да измият служебните коли не когато са мръсни, а когато „се полага“. X пъти в месец през зимата и Y пъти през есента и пролетта. А през лятото сигурно изобщо не се „полагаше“, тъй като времето е сухо. Ясно е за какво ставаше дума. По принцип военните коли се мият веднъж годишно. Когато идва началството.

Химикалките, телбодът, кламерите и ластиците не се даваха, когато са нужни, а по веднъж годишно в съответствие с протокола от инвентаризацията.

Когато се обръщаш към домакина за нов перфоратор на хартия, в отговор винаги чуваш:

— Интересно, а старият къде е?

— Не знам. Някой го е взел. Няма го.

— Ама, вие разбирате ли какво е това?!

И на това място започваше половинчасов монолог, в който можеш да чуеш, че да изгубиш перфоратора е все едно да изгубиш знамето на полка. И в предишни времена за такова престъпление щели да те изпратят пред трибунала. Че дори и да те разстрелят. След като изслушаш тази реч с надеждата, че когато свърши, все пак ще получиш желания канцеларски предмет, ставаше ясно, че в склада „не са докарали“ такъв. След подобен отговор обикновено ме избиваше студена пот.

Кой не е докарал, мамка му? Световният комитет за доставка на перфоратори ли? Перфораторменът от комиксите ли? Или ти, мързелив гадняр, вместо да подсигуриш компанията със средства за „комфортен бизнес“ и да купиш всичко навреме, седиш по цели дни на непоклатимия си задник и изписваш инвентарни номера на всичко, включително и на всеки кламер? Ако зависеше от теб, щеше да ги изпишеш и на гърбовете на служителите.