Сергей Минаев - Духless

Най-вероятно всички тези хора бяха членове на Руския съюз на домакините и администраторите, съкратено — РСДА. Целта на организацията бе да внедри в търговските фирми свои хора на съответните постове, за да могат впоследствие да съсипят икономически тези структури. Да насаждат повсеместно бюрокрация, тъпотия, дребни кражби, саботажи, съветско мислене и провал на работния процес. За да настъпи моментът, когато всички търговски структури щяха да се превърнат в големи складове за хранителни продукти, спиртни напитки, канцеларски стоки, автомобили — в зависимост от предишния профил на организацията, унищожени от членовете на РСДА. И така цяла Русия щеше да се превърне в царството на „фуражките“. От Мурманск до Владивосток по телеграфните и телефонните линии (дотогава те вече щяха да са отменили интернет като средство, което ускорява информацията) щяха да се носят идиотски заповеди и нареждания, които никой нямаше да бърза да изпълнява в очакване на отмяната им.

Просто чувах бъдещите им телефонни разговори:

— Здраве желая, Петрович! (Естествено, всички началници на складове щяха да се казват Петрович.)

— Здрасти, Петрович! Какво има?

— При нас хората замръзват както по време на блокадата. Твоят склад не може ли да ни изпрати три влакови композиции дърва? Защото в нашия град една трета от личния състав (т.е. от жителите) ще умре до пролетта.

— Че как да ти ги изпратя? Трябва да получа нареждане от централата, от Петрович.

— Ами, той умря преди два месеца, а пък още не са назначили друг, откъде ще ти взема нареждане?

— Какво да направя? Без нареждане не става! Изпрати нареждане и тогава, ако щеш, вземи цялата тайга. Но без нареждане не мога. Не се полага.

— Да… ще чакаме да назначат някого в централата. Уставът си е устав. А ти как си, как са жената и децата?

— Караме я, караме я. Щабът ни е разквартируван в бившия музей. Идвал ли си тук? Намира се на площада, една такава грамадна сграда.

— Да. По средата има една колона?

— Точно така. Е, седим си тук и засега се топлим. С рамките на картините и разни стари мебели. Тука е фрашкано с такива неща. С тия мебели. Ще устискаме до пролетта. Пък тогава централата може да реши нещо.

— Е, бъди жив и здрав, Петрович. Обади се, ако има нещо.

— Тъй вярно. Хайде.

И докато ние тук си пропилявахме живота в клубните свърталища, тези Петровичи делово и целенасочено като същински дървояди разяждаха дървото на нашия бизнес. А пълната катастрофа се състоеше в това, че те дори успяваха да отгледат своя смяна от същите сашевци и володевци, които засега работеха като офис мениджъри. И един прекрасен ден, когато те укрепнеха, всички рискувахме да дойдем на работа и да бъдем „осъдени от триумвирата“ (шефа на стопанската част, администратора и офис мениджъра) на двадесет и пет години в затворнически лагер заради две изгубени химикалки и един изгубен маркер.

Докато плациках мислите си между домакините, шефовете на отдели и оставащите до края на работното време часове, по вътрешната линия ми се обади секретарката на ГЛАВНИЯ и с глас на гранитен сфинкс ми каза:

— Моля, елате при Алексей Андреевич — като в същото време произнесе името и презимето му с майчина нежност.

Облякох сакото си, оправих вратовръзката си, взех химикалката и тефтера (в случай, че най-ненадейно чуя гениален начин за добиване на философски камък или решението на теоремата на Ферма) и се отправих при ГЛАВНИЯ.

Алексей Андреевич Кондратов очевидно се чувстваше по-зле и от мен. Махмурлукът и (нещо, което беше още по-страшно на неговата възраст) недоспиването бяха изписани на лицето му с всички багри на медицинската палитра. Той наистина приличаше на дъга. За няколкото секунди, откакто бях влязъл в кабинета му, смени цвета си от бледолилав до сивкаво-синкав. Първото, което ми се прииска да му кажа, бе: „Защо се наливате с толкова водка? Не сте на седемнадесет години и отдавна вече не сте дори на двадесет и седем“.

Поздравих, информирах се за целта на моето повикване и получих отговор във вид на посочване с глава към левия ъгъл на кабинета, където на един стол като на тръни седеше заместник-финансовият директор на филиала — отвратителният кльощав французин Ален Гаридо. Отдавна вече бях намекнал на Кондратов, че всички проблеми и проверки и цялата тази гадория, която редовно ни се изсипваше на главите от Париж, е плод на шпионирането от страна на мосю Гаридо. Но по всичко личеше, че този мошеник до такава степен беше влязъл под кожата на централния офис (по зова на родната си кръв, тъй да се каже), че засега нямаше възможност да го разкараме. Вече три години с Гаридо живеехме в режим на „фронт без фронтова линия“, по всевъзможни начини си пакостяхме един на друг и пилеехме време да се накисваме взаимно и да се караме помежду си, вместо да си вършим работата. Тази война започна, след като аз рязко се противопоставих на инициативата му да се ореже бюджета на структурата по продажбите в полза на общия бюджет за развитие на компанията и да прехвърлим цялата реклама и всички промоции на филиала на една френска агенция, чийто директор беше най-добрият приятел на Гаридо. Много добре си представях какви акции щяха да развъртят с нашия бюджет и как щяха да се развият нещата. Оттогава нашата война ту стихваше, ту отново се разгаряше, тъй като този изрод не губеше надежда, че може да ми забие един между очите, за да си отмъсти за онзи инцидент.