Сергей Минаев - Духless

Пич, всъщност проблеми имаш ти. Не те, а ти старателно търсиш навсякъде познати символи и думи. И гадничко се кискаш, когато ги откриеш. Ако зависеше от теб, ти би забранил рекламата на прах за пране и употребата на думите „бял“, „бърз“ и прочее в печата. Когато ги чуеш, започваш да нервничиш, да въртиш мобилния в ръцете си и да се потиш в очакване на дисплея му да се изпишат такива прости и близки на сърцето на всеки московски баровец абревиатури като Саша Дил или Вова Първия. Ти си този, който има проблеми, чуваш ли, малоумнико? Искаш ли да си поговорим за това? Разбира се, че не искаш…

Гаридо не искаше да говори за това. С целия си вид той показваше, че след ВСИЧКО ТОВА изобщо нямаме за какво да говорим. И напълно се опиваше, възкачен на облака на собствената си победа в този дуел.

— И откога финансовата служба на нашата компания се интересува от разработките на отдела по маркетинг? Или този отдел вече не е на подчинение на търговския директор, а на заместник-директора по финансите? — попитах аз.

— Тъй като работим в един отбор, смятам, всичко в компания е респонсабилити на всеки служител. Всички ние върши едно дело. Вие кол ит тим спирит, изън ит? Аз прекарал достатъчно време в мултинейшънъл бизнес в Европа и Америка и, белив ми, има принсипълс и рулз, които вече идва в Русия. И имаж наши брендове, и имаж наша компания са бейзис за успех на цяла операция. Аз учуден, че вие още не разбрал това, макар заема такъв пост. Стрейндж, риали стрейндж. Когато аз работил в Америка — и той посочи с глава към Кондратов, — мосю Алексис знае на какво учили нас на бренд-тренинги…

На това място Гаридо включи програмата „Чуждестранен професионалист учи руските безделници да работят“…

Чужди експерти… В началото на деветдесетте години на отговорните постове във всяка уважаваща себе си фирма, която се занимаваше с едър бизнес, задължително заставаха чужди експерти. И ако по онова време това отчасти се обясняваше с недостига на собствени професионални кадри, то сега този рудимент беше почти необясним. Естествено, няма нужда да споменаваме онази част от чуждестранните мениджъри, които се купуваха срещу бесни пари от всевъзможните „BONY“ или „British Petroleum“, за да подготвят издигането на родния бизнес до международно равнище. По принцип присъствието на такъв специалист се оправдаваше.

За мен словосъчетанието „чужд експерт“ означава определен чуждестранен социум, който се състои от всевъзможни мениджъри в хотелиерския бизнес, директори на ресторанти, най-различни консултанти по асортимента, маркетингови специалисти, креативни специалисти и пласьори или оперейшън директори. В повечето случаи това бяха международни далавераджии или обикновени неудачници, пристигнали тук в началото и средата на деветдесетте години, с цел да подхванат в тази тогава все още дива страна собствен бизнес за продажба на стъклени дрънкулки на туземците срещу злато. Повече от ясно е, че онези от тях, които през този период не успяха да адаптират западните бизнес модели със стогодишна история към девствения терен на руското предприемачество, всъщност бяха абсолютно губещи. Но на всеки въпрос от този сорт те винаги бяха готови да отговорят с история за това как крадливите чиновници или pechenite banditi from Taganka Area са им отнели блестящия и доходоносен бизнес.

Ясно е, че човек, от когото собствената му родина има нужда, никога няма да я напусне, за да се занимава с бизнес извън пределите й. Освен ако не става дума за разгръщането на въпросния бизнес на интернационално ниво или за разширяването му в рамките на мултинационален холдинг. Всички останали обяснения от серията „аз просто обича пътешества“ или „имате толкова красиви жени“ са пълна измама. По този начин за кратък период хората, които бяха изместени от конкуренцията в собствените си страни, станаха наши бизнес вождове. Даваха им безумни (особено в сравнение с родните им страни) заплати, купуваха им служебни апартаменти и коли, плащаха сметките им в ресторантите и гуляите им с проститутките и с целия този антураж те демонстрираха собствената си преуспялост на околните руснаци, които още не бяха успели да станат техни работодатели. Така се създаде митът, че чужденецът винаги е по-скъп и по-добър от родния служител.

И въпреки това голяма част от биографиите на всички тези управляващи и консултиращи оставаха неизвестни. Собствениците на руските компании казваха за своите чуждестранни топмениджъри: