Сергей Минаев - Духless

— Ама това са пълни глупости, разбираш ли?

— Глупости са, когато гангстери рекламират царевица. А това не са глупости. Това е шансът да ти спасим задника.

— Ясно. Ще го направя. А какво да правя с плаката?

— Вземаш мацки и красиви пейзажи и слагаш там царевицата. Само че измисли хубав слоган.

— Аха. Значи както винаги, нали? Огромни бърни, цици, дупета и бански костюми, нали?

— Да. Шефът вече го одобри. Само да не събереш някакви травестити, чу ли?

— Не ме обиждай. Извинявай, ама много бързахме. Хванахме се за първата идея и го направихме.

— Ти все бързаш. Винаги бързаш. Хайде, Льоша, да не ме издъниш. Всички протоколи от фокус-групите и проектът на новия плакат да минат през мен, о’кей?

— Тъй вярно, другарю командир на дивизия. Смятай, че вече всичко е готово.

— При тебе винаги всичко е готово. Хайде, бъди жив и здрав. Шибан Ал Капоне.

Прекъснах връзката и бях обзет от чувство за изпълнен дълг. След това то бавно премина в умора от свършената работа, а после в ясното съзнание, че през целия ден общо взето не свърших нищо смислено, а после всичко това потъна в чувството ми за глад и желанието ми за празник. Вече бях стигнал до „Галерия“.

Въпреки че днес беше редови делничен ден в „Галерия“, която за московските безделници се бе превърнала в нова Мека и Медина взети заедно, беше претъпкано. Край бара имаше тълпа от хора, а пред тоалетните и гардероба — нещо като опашки. Влязох в първата зала и потърсих с поглед познати лица, за да седна на нечия чужда маса, тъй като днес очевидно нямаше възможност да се разположа на самостоятелна маса.

Край масата в ъгъла седяха три момичета, две от които ми бяха много познати, и трима младежи, които познавах смътно. Около тях стояха още някакви хора, чиито гърбове не ми говореха нищо. Вървях из залата така, че да ме забележат и когато момичетата вдигнаха очи към мен, им махнах с ръка за поздрав. Те започнаха да ми се усмихват, аз се приближих до масата им и ги разцелувах. Младежите, които седяха до тях, ми стиснаха ръка и също като мен се опитваха да си спомнят къде точно сме се виждали. Тогава едното от момичетата на име Наташа, с което се бяхме запознали в тоалетната по време на откриването на ZIMA, ме представи, аз започнах да се усмихвам, младежите, които седяха наоколо, също започнаха да се усмихват и всички ние започнахме да се усмихваме, като заприличахме на пълни идиоти. Но тъй като тук това беше прието, общо взето никой не се притесни. На масата се обсъждаше как приятелката на Наташа — Илона, се бе преместила заедно с гаджето си в Ибиса. И двамата бяха толкова почернели, че се сливаха с шоколадовия интериор на „Галерия“. Илона носеше по ръцете си много пръстени от жълто злато, които в съчетание с кафявия й тен събуждаха мисли за черното дърво и африканските робини от страната Нубия. Но Илона не знаеше, че страната Нубия е съществувала, ала за сметка на това нейното гадже Фарид имаше интереси в нефтената област и двете нейни приятелки много завиждаха на факта, че той през цялото време си мълчеше, усмихваше се и плащаше вечерята с Visa Gold. Илона се чувстваше кралица на вечерта и дрънкаше някакви глупости с ниския си и леко дрезгав глас като на италианка. Дори и гласът й ми се струваше „почернял“.

На съседната маса още една компания разглеждаше списание „Rob Report“ и обсъждаше някакви нови модели яхти и часовници. А един от насядалите младежи с физиономия на чеченски принц разказваше как заедно с компанията си тръгнал със самолет за Милано на „Гълфстрийм“, как шампанското свършило рано и те влезли във въздушна яма, но пък успели да стигнат навреме за ревюто на „Prada“ и се оказало, че има защо. А приятелката му — една потресаваща блондинка, пиеше красиво „Дайкири“ като в рекламен клип и го поглъщаше с очи. Това много му харесваше и той й даваше шанс да се надява. Двамата наистина бяха много красива двойка, макар че той никога нямаше да се ожени за нея. Всъщност какво значение имаше?