Сергей Минаев - Духless

— О’кей.

Докато чакахме шампанското, тя успя да ми съобщи, че се казва Лена, да ме попита къде ходя обикновено, къде се каня да ида през отпуска си и други такива неща, които едно младо момиче би трябвало да знае, преди да тръгне някъде в нощта с един почти непознат джентълмен.

— Работиш ли? — попитах я.

— Уча. Е, и… припечелвам по нещо като модел. А ти?

— Аз също съм модел. На танк „Т-34“. Знаеш ли го, от серията „Сглоби сам“. Днес ще ме сглобиш ли? — отвърнах и я целунах по врата.

Тя леко се отдръпна и изстреля нещо от сорта на „Ама, че тъпи шегички“.

— Извинявай, не исках да те обидя.

— Няма нищо, просто малко се притеснявам от непознати мъже — отвърна тя и ме погледна предизвикателно.

Спомних си бързо какво казваха в такива случаи момчетата от МТВ в предаването „Летяща целувка“ и отвърнах, че тя не прилича на онези, които веднага се запознават, и аз никога не бих си помислил такова нещо, но просто много се вълнувам и други такива. И й предложих шампанско, а тя направи комплимент на часовника ми; аз вече я милвах по косата, а пък тя ми разказваше за приятелката си, която си счупила крака „някъде в Алпите, докато карала ски“. А дискът „Costes“ на „La Suite“ като че ли вече свиреше цяла вечност и то една и съща песен — „Doris Days“. А хората се движеха наоколо като на подиум, заемайки предизвикателни пози като в лъскаво списание. И у мен се създаваше впечатлението, че всички сме герои на някакъв безкраен клип на Fashion TV.

И в този момент от втората зала се появи един истински герой от Fashion TV, който беше въплъщение на клубната култура и на night fever style, човекът от първата петица на московските клубни промоутъри — Миша с прякора VooDoo. Разправяха, че заминал да работи в Ню Йорк и сега, две години по-късно, се върнал. Бил пълен с безумни идеи и се канел да отвори най-хубавия клуб в града. В неделя един от моите познати ми разказваше, че Миша вече е започнал строежа. Преди пет години, в зората на моята кариера, двамата с Миша много често се озовавахме в едни и същи компании, освен това навремето бяхме състуденти от различни курсове в института, докато не изключиха Миша заради прекалено интензивния му клубен живот, който се изрази в слаб успех. Общо взето общувахме доста близко и днешната му поява много ме зарадва.

— Старче — подвикна ми Миша от входа, — жив ли си? Трябва да си голям талант, за да оцелееш в наши дни!

— О, да — засмях се аз, — ти май също си жив? Или това е холограмата ти? А пък ти си в Лондон?

— Старая се да построя Лондон около себе си, братко.

Прегърнахме се, Миша поздрави съседите ми и покани мен и днешната ми приятелка Лена на масата си. Във втората зала край две съседни маси седеше компанията на Миша от десетина момичета и момчета, които представляваха авангарда на прогресивната московска младеж, двама плешиви сериозни чичковци, един познат дилър с прякор Мустака и един човек на тридесетина години, който се казваше Саша и когото Миша представи като свой партньор. Освен това покрай масата се навъртаха още десетина души, които се опитваха да се здрависат с най-известните персони от насядалите, за да демонстрират на околните, че принадлежат към каймака на нашето общество. Масите бяха отрупани със суши и шампанско, някои пушеха пури, други пиеха коняк, а по лицата на всички гости, събрани от Миша, бяха изписани просперитет и безгрижие.

И всички се питаха един другиго: „Коя дата сме днес, кой ден сме днес?“ А в отговор чуваха: „Какво значение има?“

Всъщност през този сезон, както и през предишния, в Москва беше модерно да се правиш, че за теб всеки ден е неделя. И като че ли времето е спряло и ще да цари вечно лято. Дори и през зимата. И щастието няма да има край. Всички пиеха от радост, премесена с мъка. И всички бяха убедени, че това парти никога няма да свърши…

Саша разказваше един виц за някакъв баровец наркоман, който попитал приятеля си:

— Ама днес петък ли е?

— Не, днес е вторник.

— А-а, значи вчера е било петък, така ли?

— Не, старче, вчера беше понеделник.

— Разбрах. Значи петък е утре, нали така?

— Утре е сряда.

— Какво искаш да кажеш, че тази седмица изобщо няма да има петък, така ли?

Всички дружно се разсмяха, а някой каза: „Това се отнася за нас“. И разговорът плавно премина към темата за клубния живот. Общо взето всички разговори се въртяха около три фрази: „Направо да паднеш“, „Забрави тая работа“ и „К’во ти пука?“ Сякаш хората се бяха събрали тук, просто за да се замерят в очите с тези фрази. Водех този шибан разговор с всички наред, като от време на време вмъквах свои изречения: