Сергей Минаев - Духless

Оплаках му се от непрестанната мъка, от мъртъвците наоколо и от тяхното лицемерие и тяхната вулгарност. Казах му колко съм уморен от празни момичета и приятели за една вечер. От целия този купон.

— Знаеш ли, аз не възприемам ВСИЧКИ ТЕЗИ — и той посочи цялата зала с ръка, — като хора. Толкова много работих, за да организирам всички вечери, демонстрации и клубове, че накрая разбрах: най-доброто наказание за тяхната глупост и за стремежа им да пропиляват живота си е това, че си плащат, за да контактуват с мен. И то на двойна цена.

— Какво имаш предвид?

— Няма смисъл да ги мразиш. Трябва да печелиш от тях. Дай им най-шантавата идея и най-глупавия кич на неразумна цена. Начукай им го. Подхвърли им най-тъпото и най-вулгарно развлечение. И те сами ще ти донесат парите си.

— Това ли е основната идея на новия ти клуб?

— Всъщност това е.

— Между другото, кога го откриваш?

— Ами, би трябвало да стане другата седмица. Стана малка засечка със Саша, с партньора ми. Познаваш ли го? Живял е пет години в Европа, предимно в Лондон. Там се запознахме.

— Какъв е проблемът?

— Боже мой, пълна глупост…! Типичен проблем от съветско време. Двамата със Саша вече профукахме петстотин хиляди, поръчахме мебели от Италия, осветление, уредби, платихме на дизайнерите. А в последния момент третият ни партньор се изниза. Той се занимава с банково дело, а сега май щяла да започне криза и той реши да не харчи пари. А пък ние се поразпуснахме малко и решихме да направим всичко много скъпо. В момента ни трябват някъде около сто и петдесет хиляди за строителите. И сега преговаряме с двама плешиви мангизлии, от дебеловратите — искат да ни станат съдружници срещу двадесет процента, но на мен не ми се ще особено да се хващаме с тях. Създават ми напрежение.

— Обидно е да сриваш целия процес заради такива дребни пари. Миша, няма ли кого друг да поканиш?

— Мога да поканя целия град. Но нали знаеш, че съм свикнал да работя с хора, които са ми близки по дух. Не искам партньорите ми да са разни мутри, които ще направят от клуба филиал на сауна. А ти какво ще кажеш?

— В какъв смисъл?

— В смисъл да ни станеш партньор? Помниш ли как преди десет години си мечтаехме да направим бар в нормален западен стил…

— Помня, само че какъв партньор бих могъл да ти бъда? Аз съм пълна нула в този бизнес. Едно е да купонясваш, а друго е да си правиш купон с ония, дето купонясват.

— Я стига, недей да скромничиш. Не ми се вярва чак толкова да не вдяваш. Ти ръководиш бизнес, чийто оборот е десет пъти по-голям от оборота на който и да било клуб. Пък и в обществото те познават. Тъй че това не е въпрос на самия бизнес. Това е въпрос на личната ти готовност.

— Миша, ако говориш сериозно, ще си помисля. Не мога да ти отговоря веднага. А освен това нямам сто и петдесет хиляди. Ще предложа на един свой приятел.

— Не се тормози, брато. Предложих ти просто ей-така. Обади ми се, ако решиш нещо. А сега искам да се отбия на още едно място, та да си проветря малко главата. Какво ще кажеш?

— Няма проблеми.

— Прекрасно. Ей-сега ще пратя сметката и ще идем да си починем в тесен кръг. — Миша се усмихна насърчително. — Старче, направо нямаш представа колко се радвам, че те видях.

Приготвихме се и тръгнахме към изхода. Хората от първата зала изпратиха групата ни с очи. Някои сочеха към Миша и шушукаха нещо на съседите си. Дявол да го вземе, въпреки цялата идиотщина на цялата тази ситуация, беше толкова приятно да се намираш в центъра на вниманието. Щом видя КОЛКО отблизо си общувам с Миша, девойката Лена вече не мърдаше на крачка от мен, а на входа ме хвана за бицепса и попита с еротичен шепот:

— Къде отиваме?

— На среща с мечтата си — отвърнах й. — И да не забравиш да си закопчееш колана. След малко излитаме.

Докато пътувахме с колата към другото място, аз се отдадох на сладки мечти за това, че от мен би могло да излезе прекрасен партньор в този клуб. И че този шанс беше не само път към паричните потоци и вниманието на околните, но и към възможността за пръв път да се занимавам с работа, която няма да ме напряга. Която щеше да ми доставя удоволствие и, най-важното, щеше да ми позволи да управлявам мислите и портфейлите на тези московски празноглавци. Чувствах се толкова добре и толкова умиротворен, че без малко не изгорих панталона си. Тлеещата цигара опари пръстите ми и ме върна в реалността. Изругах и захвърлих фаса през прозореца.

— Проблем ли има, брато? — усмихна ми се Миша на предната седалка.