Сергей Минаев - Духless

На нашата маса идваха най-различни хора, поздравяваха и задаваха въпроса: „Починахте ли си добре?“ или „Къде се каните да ходите на почивка?“.

Общо взето никой не чуваше отговорите и всички започваха да разказват за собствената си почивка. През двадесетте минути, откакто седях край масата, научих всички най-горещи клюки и всички най-актуални теми през това лято. Вече бяхме обсъдили почивката на Сардините, последната колекция на Галиано, нашествието на руски манекенки в долния бар на „Plaza Athenee“, обединихме се около мнението, че ресторант „Nobu“ е станал по-лош, а в Лондон сега е много студено и решихме, че „Prada“ вече е малко демоде. Минахме също така през всички що-годе известни светски персони в столицата, зарадвахме се за Аня, която сега спеше с Федя, посмяхме се на поредната дата на сватбата на Ксюша и осъдихме Антон, който беше зарязал прекрасната Таня (като в същото време някой тихичко нарече Таня курва). Като фон на всичко това беше обсъдена и темата за приближаващата банкова криза в Русия, но онези, които я повдигнаха, веднага успокоиха всички с фразата „забрави за това“. Никой не искаше да говори за неприятни неща, защото това беше твърде вулгарно и много натоварваше. Всички искахме да се отпуснем, колкото се може повече.

Гледах Наташа, която ме покани на масата и се поинтересувах с очи за днешните ми шансове. Тя завъртя отрицателно глава, посочвайки с поглед приятеля си Фарид. Това изобщо не ме разстрои, просто казах на Наташа само с устни „Яко“, а тя ми отвърна по същия начин: „Сама е“ и посочи с пръст третата си приятелка — едно съвсем младо момиче с руси коси и големи сини очи — беше с лещи. В знак на благодарност вдигнах два пръста до устните си и й кимнах.

Хорът от множество гласове се сливаше в ушите ми в единно бучене подобно на онова, което чуваш, когато сложиш рапан до ухото си. Някои наричат този шум прибой, но аз мисля, че той прилича най-вече на бученето на тълпа. Опитвах се като същински акустик в подводница да разгранича в този „бял шум“ и в тази информационна празнота смисъла на разговорите, които се водеха на другите маси и в пространството между тях, но не чувах нищо друго, освен поредица от названия на нови стоки, ресторанти, женски и мъжки имена. Беше също толкова трудно да се улови и емоционалният фон на разговорите. Тук всички говореха само с устни, а останалата част от лицевите им мускули просто не функционираше. Лицата им не изразяваха нито веселие, нито тъга, нито възторг, нито разочарование. Те просто бяха мъртви. Ако човек здравата си пийнеше, щеше да му се стори, че върху някакви восъчни глави с червена боя са нарисувани уста, които се движат като на анимационни герои. И често дори нямат синхрон с гласовете. Само че аз познавах половината от тези герои. Тук бяха тези, които вчера бяха във „Vogue“, а утре щяха да бъдат във „Веранда“ — изобщо онази група, за която имах чувството, че винаги стои тук. И никой никога не се радваше на другия, но просто не беше прието да издава емоциите си. Ако само за миг дадяхме воля на чувствата си, щяхте да видите страшно разкривени от завист и мъка муцуни. Толкова разкривени, сякаш всичките са били откъснати от някаква зелена пихтия. Същинска страховита мъка.

В свободното пространство покрай нас вървяха две момичета със застинали лица. Те не поглеждаха към никого, като в същото време фиксираха кой с кого е дошъл и си избираха днешния обект за атака. Със сигурност на тила си или на челото си имаха трето око, което им даваше възможност да преценят релефа на предстоящата битка. И то с инфрачервени лъчи. Заради това бяха в състояние да преценят съдържанието на портфейлите на вероятните партньори.

В ресторанта цареше непрестанно движение. Хората ходеха от маса на маса, поръчваха си питиета и сервитьорите донасяха поръчките, но се оказваше, че клиентът вече се е преместил на друга маса. Сервитьорът се опитваше да разбере къде се е дянал клиентът, но никой не знаеше това и онези, които седяха край масата, задържаха чуждата поръчка за себе си. В крайна сметка не беше ясно кой какво точно е поръчал, но по-важното бе кой ще плати всичко това. Всъщност какво значение имаше?

Стана ми скучно и отидох зад гърба на онова момиче, което Наташа ми посочи с глава. Сложих ръка на рамото й и казах:

— Здрасти.

То отметна един кичур коса от челото си и се усмихна.

Опитах се да завържа диалог с него.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Мисля, че вече пих достатъчно, освен може би малко шампанско.