Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Тези дни ни бяха последни. Седнал тук, в кухнята на старата къща, където се преместих, за да дочакам края си на едно що-годе обитаемо място, а дъщеря ми е отпътувала след изненадващо посещение, отнасяйки със себе си гласа си, цигарите и жълтата светлина на фаровете надолу по пътя, поглеждам назад и всяко едно движение в онази местност е добило цвят от последвалите събития, и не можеш да ги разделиш. Когато някой каже, че миналото е далечна страна, че там нещата се вършат по друг начин, си мисля как и аз май съм постъпвал така през по-голямата част от живота си, понеже се е налагало, но вече не го правя. Стига само да се съсредоточа и мога да навляза в слоевете на паметта си, да открия правилната лавица с търсения филм, да се потопя в него и наистина да усетя в тялото си тогавашната езда през гората заедно с баща ми: високо над реката по билото, после отново надолу от другата страна, през границата с Швеция и далеч навътре в онова, което си беше чужда страна, поне за мен. Мога да се облегна назад и да се върна при огъня под скалата, точно както в онази нощ, когато се събудих за втори път и видях баща ми да лежи с отворени очи, втренчен в камъка над главата си, съвършено неподвижен, облегнал глава на ръцете си, а по челото и наболата брадичка играе червеното сияние на жарта. Колкото и да ми се искаше, така и не успях да видя дали изобщо бе затворил очи преди настъпването на зората. В интерес на истината бе станал доста преди мен, беше напоил конете и вчесал гривите им. Нямаше търпение да потегляме, в движенията му прозираше напрежение, но не долавях никаква строгост в гласа му. Затова прибрахме всичко и оседлахме конете преди да съм прогонил сънищата от главата си. Когато потеглихме, в ума ми се рееха само прости мисли.

Чувах реката още преди да изникне пред мен. Заобиколихме някаква могила и тя се показа, белезникава между дърветата, а нещо във въздуха се промени и стана по-лесен за дишане. На секундата познах собствената ни река, просто бе по на юг и доста навътре в Швеция, и макар да е невъзможно да разпознаеш водата по начина, по който тече, с мен стана точно така.

Слязохме до брега и поехме бавно на юг по течението. Баща ми се оглеждаше нагоре и надолу, а също и към отсрещния бряг. Отначало видяхме само един самотен дънер, заседнал в тръстиката, а после забелязахме и още трупи в плитчина по-напред. Тогава баща ми грабна секирата и отсече няколко здрави пръта от две борчета. Нагазихме в реката с обувките — аз в моите гуменки, а татко с грубите си кубинки — и с помощта на прътите избутахме трупите отново по течението. Личеше му, че бе угрижен, понеже нивото на водата не беше задоволително, особено за плаване, та искаше незабавно да продължим по реката. Яхнахме конете и потеглихме, стиснали коловете като насочени нагоре копия, както със сигурност Айвънхоу и оръженосецът му са тръгвали на турнир или решителна битка срещу подлите нормандци в стара Англия. Полагах усилия да държа фантазията си в шах, но не ми беше лесно, както си седях на седлото, поел през храсталаците по брега — нали врагът можеше да изскочи всеки момент. Стигнахме до завой на реката и видяхме плосък бързей, където една от трупите се бе заклещила между два големи камъка насред течението, щръкнали голи и сухи в спадащата вода. Още и още бяха придошли и се трупаха зад този пръв ствол. Сега там бе заседнала цяла камара. Не точно това искаше да намери баща ми. Сякаш се сконфузи на седлото, мъчно ми бе да го гледам такъв, безпокоях се, затова скочих от коня, изтичах до водата и се взрях в трупите, втурнах се малко по-напред, без да откъсвам очи от реката и се върнах назад, после още малко, не ме свърташе на едно място, затова огледах камарата от всички възможни ъгли. Накрая викнах на баща ми:

— Ако омотаем въже около онзи ствол там — и посочих виновника за проблема, — и го издърпаме съвсем малко назад от камъка, той ще се освободи, а останалите неизменно ще го последват по течението.

— Няма да е лесно да го достигнем — гласът му бе сподавен, без капка плам, — пък и не сме способни да помръднем този дънер и на милиметър.

— Не ние — извиках, — конете.

— Добре — съгласи се татко и усетих огромно облекчение.

Изтичах до коня си и взех въжето от седлото, после и баща ми свали своето, свързахме ги заедно и направихме примка в единия край, разширихме я и я надянах през главата и гърдите си, а после я пристегнахме с възела отзад.

— Ти се погрижи за другия край — викнах и не се обърнах да видя как прие прякото нареждане.