Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Както винаги бях доста подранил. Застанах до една колона, за да чакам в чудноватия полумрак, все същия по всяко време на денонощието в голямата чакалня на гарата и в същото време несъответстващ на никое: нито на деня, нито на вечерта, на утрото или нощта. Навсякъде около мен отекваха гласовете и стъпките на хората, а високо под покрива цареше истинска тишина — там кацаха и ме гледаха изотгоре дълги редици гълъби, сиви и бели, пъстро кафяви. Имаха си гнезда навсякъде между железните греди и си живееха там цял живот.

Той обаче така и не идваше.

Не знам колко пъти минавах този маршрут в късното лято на 1948-а, за да чакам влака от Елверюм. И винаги бях еднакво напрегнат и изпълнен с очакване, почти изпитвах радост, когато сядах на колелото, поемах надолу по Нилсенбакен и изминавах целия път нататък, за да застана на гарата и да чакам.

Той обаче така и не идваше.

Най-сетне се появи дългоочакваният дъжд, но аз продължих да въртя педалите до Осло почти през ден, за да проверя дали не пристига с влака от Елверюм точно тогава . Носех непромокаема шапка и комплект мушамени дрехи, изглеждах като рибар от Лофотен в жълтата си премяна, пък и гумени ботуши си имах, а водата пръскаше от двете страни на колелата и заливаше улиците от планината под Екебергосен заедно с релсите от дясната страна на пътя, докато изчезнеха в тунел и се покажеха наново от лявата страна малко по-нататък, и всички къщи и постройки ставаха по-сиви от когато и да било, изчезваха в дъжда без очи, без уши, без гласове, вече не ми разказваха нищо. Накрая спрях. Един ден просто не излязох, нито пък на следващия, нито на по-следващия. Сякаш бе паднала някаква завеса. Сякаш започнах живота си наново. Цветовете бяха други, миризмите, усещането, което околният свят оставяше дълбоко в мен. Не като разликата между топло и студено, светлина и мрак, лилаво и сиво, а някакво различие между начина, по който се страхувах, и начина, по който изпитвах радост.

По-късно през есента пристигна писмо. Клеймото бе от Елверюм, а на плика бе изписано името на мама, имаше го и адреса ни на Нилсенбакен, но на листа вътре бяха изписани имената и на трима ни, едно по едно, заедно с фамилията, макар да бе еднаква за всички ни. Изглеждаше странно. Писмото бе кратко. Благодареше ни за времето, прекарано заедно, спомнял си го с радост, но сега дошли други дни и нямало какво да се направи: не смятал да се прибере у дома. В банка в Карлста, Швеция, заделил парите от трупите, които бяхме насекли през лятото и изпратили по реката. Вече писал на банката и в писмото прилагаше пълномощно, та майка ми можеше да замине за Карлста и да ги изтегли с документ за самоличност. Най-добри пожелания. Край. Никакъв по-специален поздрав за мен. Не знам. Всъщност ми се струваше, че го заслужавах.

— Трупи?

Това бе единственото, което мама каза. В тялото й вече се бе загнездила онази тежест, която щеше да носи до края на живота си, не само в ръцете, бедрата и походката, но също и в гласа, в цялата й

мимика, дори клепачите й бяха станали по-тежки, сякаш всеки момент щеше да задреме и не следеше особено какво става наоколо й. На всичкото отгоре дори не й бях споменал и думичка от онова, което се случи с баща ми и мен през лятото. Нито дума. Казах и само, че ще се завърне у дома при първа възможност, когато приключи с всичките си задачи там.

Майка ми зае пари от онзи неин брат, който не бе застрелян от Гестапо, бягайки от полицейски участък в Южна Норвегия през 1943-а. Наричахме го чичо Амунд. Застреляният се казваше чичо Арне. Бяха близнаци. Винаги били задружни, ходили заедно на училище, на ски, на лов, сега обаче чичо Амунд бе самотен ловец. Живееше в апартамента, който споделяли с Арне — във Волеренга. Не беше женен. По него време едва ли е бил на повече от трийсетина години, ала в апартамента му миришеше на възрастен човек, поне на мен така ми се струваше в дните, когато ходех на гости на улица Смоленсгата.

С получените пари купи билети до Карлстас влака за Стокхолм. Бях изучил маршрута: тръгване сутринта от Осло Изток, нагоре по поречието на Глома до Конгсвингер, после рязко на юг през шведската граница и Шарлотенберг, надолу към Арвика и Глафсфиорд и напред в същата посока към Карлста, главния град на провинция Вермланд, на брега на голямото езеро Венерн — всъщност толкова голямо, че Карлста на практика бе пристанищен град. Връщане същия следобед. Майка ми искаше да отида с нея, докато сестра ми щеше да си остане у дома. Както обикновено, смяташе сестра ми и беше права, но това изобщо не бе мой проблем.