Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

— Какво?

— Не — заговори на шведски, — не искам да ме удряш по мутрата. Ако го направиш, ще повикам полиция.

Говореше съвсем отчетливо, като актьор. Това направо ме вбеси.

— Бързо можем да разберем — заявих и усетих как едната ми ръка автоматично се сви в юмрук.

Чувствах я топла, странна и стегната до най-малката жилка и сам не знаех откъде идваха всички тези изречения, които чувах да изрича устата ми. Никога не бях казвал подобни неща на когото и да било, не и на познати, а какво остава за непознатите.

В този момент осъзнах, че от мястото ми на павираната улица излизаха линии във всевъзможни посоки, като диаграма, начертана точно там, където бях застанал, а аз бях в центъра на окръжност. И днес, петдесет години по-късно, мога да затворя очи и да видя тези линии съвсем ясно, като светещи стрелки, и макар да не можех да ги различа тъй отчетливо в онзи есенен ден в Карлста, знаех, че бяха там, просто бях убеден в това. Тези линии представляваха пътищата, по които можех да поема, и когато изберях един, тежката решетка щеше да падне с трясък, някой щеше да вдигне подвижния мост и да се задейства верижна реакция, която никой да не може да спре. Нямаше да бъде възможно да се обърна и да тръгна обратно по собствените си дири. Едно бе сигурно: цапнех ли мъжа пред мен, щях да направя своя избор.

— Скапан идиот! — креснах му и внезапно прозрях, че все пак бях решил да го оставя на мира.

Десният ми юмрук се разтвори с болка и по лицето пред мен се разнесе ясен израз на разочарование. Май по-скоро му се искаше да звънне в полицията по причини, които не разбирах, и в същия миг чух майка ми да вика отнякъде по-напред на улицата:

— Трун! Трун! Виждам я, тук е. Вермландсбанкен е тук! — крещеше тя, малко по-високо, отколкото би ми се искало.

За щастие не бе узнала какво предстоеше да се случи с живота ми в отсамния край на улицата и тогава излязох от кръга, светещите стрелки вече бяха угаснали, а диаграмите и линиите се претопиха и се стекоха по ръба на тротоара в тънка, сива вада, изчезвайки в най-близката шахта. По дясната си длан имах червени отпечатъци от нокти, но изборът бе направен. Ако бях ударил мъжа в Карлста, животът ми щеше да се промени коренно, щях да се превърна в друг човек. Би било глупаво да твърдя като всички останали, че така или иначе щях да свърша по същия начин. Не е така. Оказах се късметлия. И преди съм го казвал. Вярно си е.

Отказах да стъпя в банката, затова останах отвън пред прозорците, облегнал рамо на сивата стена. Вълненият шал на татко все още бе на врата ми, октомври ме биеше по лицето, недалеч зад гърба си усещах живото присъствие на река Клара и всичко, което влачеше със себе си, а също и някакъв трепет в корема, като след продължително бягане, когато отново можеш да си поемеш въздух, но самото усилие си остава. Някой е забравил да угаси лампата.

Майка ми влезе сама с пълномощното от баща ми в ръка — непоколебима, твърдо решена да се справи със задачата, но и обременена от езиковото смущение. Остана там близо половин час. Проклето време. На улицата бе толкова студено, сигурен бях, че щях да се разболея. Когато майка ми най-сетне се появи с объркано, едва ли не замечтано изражение на лицето, речният студ сякаш бе обгърнал тялото ми с тънка ципа от непознат материал, правейки ме една идея no-дистанциран и безчувствен от преди. Изправих се и попитах:

— Не мина ли добре? Не те ли разбраха, или не искаха да ти дадат парите? Или пък не е имало никаква сметка?

— О, не, всичко беше наред. Имаше сметка и получих наличните пари. — После се изсмя невротично и добави: — Но бяха само сто и петдесет крони. Не знам, не мислиш ли, че са крайно недостатъчни? Не съм запозната, но колко според теб може да се спечели от онези трупи?

Определено не бях експерт по тези въпроси на крехките си петнайсет години, но със сигурност трябва да са стрували десет пъти повече. Франц никога не пропускаше да отбележи, че превозването на трупи по вода не ставало по начина, на който държеше баща ми, че начинанието било отчаяно и единствената причина да ни помага бе приятелството им. Знаеше защо баща ми бе тъй сломен. И макар с татко да бяхме освободили цяла камара при бързея, където се наложи да обърнем конете, а аз да отпътувам за дома, това не бе достатъчно. Реката бе била спирачки най-неумолимо; нивото на водата беше спаднало до нормалното за юли след пороите, а трупите навярно се бяха блъскали, преобръщали и трупали на големи камари, които само динамит можеше да раздели, щом станеше време, бяха се врязали в каменистите брегове, или бяха полегнали патетично на дъното в плитката вода и не искаха да се поместят. По-малко от една десета от целия материал е пристигнал в дъскорезницата, понеже е било твърде късно. Всичко това на стойност не по-голяма от сто и петдесет шведски крони.