Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

— Не знам — отвърнах. — Не знам колко пари можеш да спечелиш от трупи. Нямам представа.

Стояхме на тротоара пред Вермландсбанкен и се гледахме; аз — намръщен и отчужден, какъвто често бях към нея, а тя — смутена и нерешителна, но не и огорчена него ден. Прехапа устна, изведнъж се усмихна и каза:

— Е, поне се поразходихме двамата с теб, не се случва всеки ден, нали? — После се засмя: — А знаеш ли кое е най-смешното?

— Нещо смешно ли има?

— Трябва да похарчим парите тук. Не е разрешено да ги вземем с нас в Норвегия просто ей така — разсмя се звучно. — Има някакви валутни ограничения, за които би трябвало да съм се осведомила. Страхувам се, че не успях да разбера съвсем добре. Май отсега нататък ще ми се налага.

Така и не се научи да се справя, бе твърде мечтателна натура, през по-голямата част от времето бе прекалено отнесена в собствените си мисли. Него ден обаче внезапно се бе събудила напълно. Пак се изсмя звучно, хвана ме за рамото и каза:

— Ела. Ще ти покажа нещо, което видях на идване.

Тръгнахме заедно по улицата към гарата. Вече не ми беше толкова студено. Краката ми бяха изтръпнали от продължителното чакане на едно място, цялото ми тяло бе доста сковано, но се пооправих, щом се раздвижихме.

Спряхме пред магазин за дрехи.

— Тук е — оповести тя и ме тикна през вратата.

От стаичката зад щанда излезе някакъв мъж, поклони се и предложи услугите си. Майка ми се усмихна и произнесе ясно:

— Трябва ни костюм за този млад господин тук — и естествено, не бе познала думата за костюм. Беше нещо друго, невъзможно ни бе да отгатнем, но този път се изказа просто и вече без смущение; в някакъв проблясък на елегантност токчетата й зачаткаха по пода към закачалките с костюми, взе един, завъртя го и го изложи на показ върху лявата си ръка, кимна към мен и обясни: — Ето такъв, за него.

Усмихна се и го върна на мястото му, а мъжът отвърна на усмивката й, кимна и ме измери около гърдите и от чатала надолу, попита какъв номер ризи носех, нещо, над което никога не се бях замислял, но майка ми знаеше. После отиде при костюмите и извади един тъмносин, смяташе, че ще ми пасне, и посочи пробната в дъното на помещението, като през цялото време се усмихваше. Влязох в кабинката, окачих костюма на една кукичка и започнах да се събличам. Вътре имаше високо огледало и табуретка. В магазина бе толкова топло, че кожата на корема и ръцете ме засърбя. Почувствах се замаян и сънен, седнах на табуретката, облегнах ръце на коленете си и подпрях глава. Бях останал само по синята си риза и долни гащи, за малко да заспя, ако майка ми не бе викнала:

— Всичко наред ли е там, Трун?

— Да, разбира се — отвърнах й.

Станах и започнах да обличам костюма — най-напред панталоните, а после и сакото върху синята риза. Беше ми точно по мярка.

Застанах пред огледалото и се огледах. Наведох се, обух си обувките, пак се изправих и се погледнах. Не приличах на себе си. Закопчах най-горните две копчета на сакото. Потърках очи, разтрих лице с длани и прокарах пръсти силно назад през косата си, много пъти. Зализах бретона си на една страна и прибрах кичурите по слепоочията плътно зад ушите. Разтрих уста с връхчетата на пръстите си, започна да ме щипе, кръвта пареше под кожата на лицето ми и се плеснах няколко пъти. Пак се огледах в огледалото. Присвих устни и замижах. Завъртях се настрана без да откъсвам очи от огледалото, после се извърнах и на другата, пак се огледах през рамо. Изглеждах съвършено различно от човека, който бях до този ден. Изобщо не приличах на момче. Прокарах ръка през косата си още няколко пъти преди да изляза навън и мога да се закълна, че майка ми се изчерви като ме съзря. Прехапа бързо устни и със същата енергична походка отиде до мъжа, който се бе върнал на мястото си зад щанда.

— Бихме искали да го вземем.

— Струва точно деветдесет и осем крони — обясни той и този път се усмихна широко.

Стоях на пода пред пробната. Виждах гърба на майка ми, надвесена над чантата, чух звука от касовия апарат и гласа на мъжа:

— Много ви благодаря, госпожо.

— Може ли да си остана с него? — попитах на висок глас, а те се извърнаха едновременно, погледнаха ме и кимнаха в такт.

Прибрахме старите ми дрехи в хартиен плик, който нагънах и понесох под мишница. Когато излязохме на тротоара и продължихме към гарата и може би към някое кафене, където да хапнем, майка ми подпъхна ръка под моята и си продължихме така, ръка за ръка като влюбена двойка, с лека стъпка, сходни на височина, а токчетата й в онзи ден тряскаха и отекваха по стените на къщите от двете страни на улицата. Сякаш законите на гравитацията вече не важаха. Сякаш танцувахме, помислих си аз, макар никога през живота си да не бях танцувал.