Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Този път не карах колело по Мосевайен до гара Йостбанесташун — взехме местния влак от гара Лян покрай фиорда, където вече не беше лято, небето бе сиво и надвиснало, аха да докосне гребените на вълните, а яростният вятър шибаше водата на бели дантели между островите. Стоях на перона и гледах как една дамска шапка летеше към мен над релсите, а високите борове, от които имаше толкова много около дома ни, се люлееха и превиваха зловещо при най-силните повеи. Те обаче нямаше да паднат. Като малък често очаквах това да се случи, да се катурнат с вирнати коренища. Седях до прозореца на втория етаж и се взирах нервно в тънките, червеникаво-жълти стволове, които вятърът малтретираше навсякъде около къщите по склоновете на фиорда — превиваха се силно, но никога не падаха.

Пристигнахме на гара Йостбанесташун и знаех наизуст на кои перони пристигаха всички влакове, наясно бях с часовете за потегляне, затова поведох мама към правилния коловоз, намерих вагона ни и през цялото време поздравявах наляво и надясно хора, с които бях разговарял преди — носачи и кондуктори, продавачката в будката и двама мъже, седнали вътре с единствената цел да се наливат с нещо неопределяемо противно от бутилка, която споделяха помежду си, и всеки ден ги гонеха, а те се връщаха със същата увереност.

Седях в купето до прозореца с гръб към посоката на движение, защото на майка ми й прилошавало от такива места, така каза, а и много хора наистина имаха същия проблем, но на мен не ми пречи ни най- малко. Влакът потегли покрай Глома, стълбовете отвън се мяркаха и изчезваха, подминахме гарите Блакер и Орнес. Пинг и пинг, пинг и пинг — колелата дрънчаха по връзките между релсите; пуф-паф, пуф- паф, пуф-паф, и съм заспал на седалката си, а над клепачите ми проблясваше светлина, но не слънчевата, а сивкаво-бяла, от небето над реката. Сънувах, че отивам в колибата ни, че седя в автобуса.

Събудих се, примижах към Глома и усетих същата близост в себе си — с водата бяхме приятели, особено с течащата вода, чувствах притегателната сила на голямата река, протичаща в обратна посока на влака ни, защото пътувахме на север, а реката бе поела на юг към морските градове и се носеше тежка и широка, като всички големи реки.

Преместих поглед от водата към майка ми на седалката точно срещу мен в купето, вгледах се в лицето й, по което светлината шареше заедно със стълбовете и колоните покрай релсите, с малките мостчета, с дърветата. Очите й бяха затворени, тежките клепачи почиваха над закръглените бузи, сякаш всичко бе неестествено за това лице освен съня, и си помислих: Как можа, изчезна и ме остави с нея.

О, обичах майка си, нямам това предвид, ала в лицето пред мен не можех да разчета бъдещето, което си бях представял. Погледах ли го само три минути без прекъсване и светът започваше да притиска раменете ми от двете страни. Задъхвах се. Не ме свърташе на мястото ми. Станах от седалката, дръпнах вратата и излязох в коридора, застанах до отсрещните прозорци, където се виждаха нивите, готови овършани, празни и кафеникаво-жълти на бледата есенна светлина. Там беше застанал някакъв мъж, загледан в пейзажа. Имаше нещо странно в гърба му. Пушеше цигара, потънал в мисли. Когато застанах до прозореца, той се обърна някак замечтано, кимна ми дружелюбно и се усмихна. Изобщо не приличаше на баща ми. Тръгнах покрай купетата към края на вагона, свърнах при големия резервоар с вода на стената и се върнах обратно покрай мъжа с цигарата, бях забил поглед в земята чак до другия край на коридора, където намерих празно купе. Влязох вътре, затворих вратата и седнах до прозореца с лице по посока на движението, гледах реката, която сега течеше към мен и се губеше зад гърба ми. Може и да съм си поплакал, долепил лице до стъклото. После затворих очи и съм спал като къпан, докато кондукторът не отвори вратата с трясък и съобщи, че сме пристигнали в Карлста.

Стояхме рамо до рамо на перона. Сега влакът бе спрял на релсите зад нас, но скоро щеше да потегли отново, да затрака напред към Стокхолм. Чухме съскането на клапан, вятърът свиреше в жиците, опънати между стълбовете на гарата, а някакъв мъж на перона викна на жена си: „Хайде де, тръгвай!“, но тя остана на мястото си заедно с всичките им чанти. Майка ми изглеждаше объркана, лицето й бе подпухнало от съня. Никога преди не бе стъпвала в чужбина. Само аз бях, но се случи в гората. Карлста бе различен от Осло. Тук говореха другояче, веднага доловихме разликата, при това не само в думите — интонацията също ни се стори чужда. От гарата градът изглеждаше по-прегледен от Осло и далеч не бе толкова съсипан. Ние обаче не знаехме накъде да вървим. Със себе си носехме само една чанта, понеже нямаше да пренощуваме тук, нито да поемаме на по-далечни излети. Всъщност трябваше просто да отидем до банката, наричаше се Вермландсбанкен и се намираше нейде в центъра на този град. Щяхме също и да хапнем някъде. Мислехме, че щяхме да разполагаме с достатъчно средства — поне веднъж да закусим в някое кафене, след като минем през банката и вземем оставените от баща ми пари, ала знаех, че майка ми бе приготвила сандвичи и ги носеше в чантата за всеки случай.